— Дора — казах аз, — можете ли да боравите с пушка?
Тя не можеше, но се учеше от нас как да зарежда оръжието.
Отначало беше несръчна и си одраска пръста до кръв, зарева и поиска английски пластир. Но Густав й обясни, че това е война и тя трябва да покаже, че е добро, храбро момиче. Тогава работата тръгна.
— Но какво ще стане с нас? — попита тя после.
— Не зная — каза Густав. — Моят приятел Хари обича хубавите жени, той ще ви стане приятел.
— Но те ще дойдат с полиция и войници и ще ни убият.
— Полиция и нищо от този род вече няма. Ние имаме право на избор, Дора. Или ще останем спокойно тук, горе, и ще простреляме хората във всички коли, които искат да минат, или самите ще вземем една кола, ще тръгнем оттука, а другите ще стрелят след нас. Все едно е чия страна ще вземем. Аз съм за това, да не мърдаме оттука.
Долу отново се задаваше кола, ясно звучеше клаксонът й. Тя скоро бе унищожена и остана да лежи с колелата нагоре.
— Смешно е — казах аз, — че стрелянето може да прави такова голямо удоволствие. А по-рано аз бях противник на войната.
Густав се засмя:
— Да, но на света има твърде много хора. По-рано не се забелязваше така. Но сега, когато всеки не просто диша въздух, а иска да има и кола, тъкмо днес го забелязват. Естествено това, което правим тук, не е разумно, то е детинщина, както и войната беше една огромна детинщина. Някога по-късно човечеството ще трябва да се научи с разумни средства да ограничава увеличаването на числеността си. Засега ние реагираме на непоносимото положение сравнително неразумно, но общо взето, постъпваме правилно — понижаваме населеността.
— Да — казах аз, — това, което правим, вероятно е лудешко и въпреки всичко може би е добро и необходимо. Не е хубаво, когато човечеството пренапряга ума си и се мъчи да уреди с помощта на разума неща, които още никак не са му достъпни. Тогава възникват идеали, като тези на американците или болшевиките — и едните, и другите са изключително разумни, — но тъй като те твърде наивно опростяват живота, страшно го насилват и ограбват. Обликът на човека, някога възвишен идеал, вече клони да се превърне в клише. Ние, умопомрачените, може би отново ще облагородим всичко това.
Усмихнат, Густав отговори:
— Момче, ти говориш много мъдро. Радостно и полезно е човек да слуша този извор на мъдростта. И може би дори имаш малко право. Но бъди така добър и сега отново зареди пушката си, ти си ми прекалено мечтателен. Всеки момент може отново да дотичат няколко сръндаци, които не ще успеем да убием с философия, все пак трябва да имаме куршум в цевта.
Един автомобил дойде и веднага падна, шосето беше барикадирано. Някакъв останал жив човек — пълен, червендалест — жестикулираше диво до развалините, гледаше опулено нагоре и надолу, забеляза нашето прикритие, с рев се затича и четири пъти стреля срещу нас с револвера си.
— Махайте се или сега ще стрелям! — изкрещя Густав.
Мъжът се прицели в него и стреля още веднъж. Тогава ние го повалихме с два изстрела.
Приближиха се още две коли, на които също им видяхме сметката. После шосето остана тихо и празно, изглежда вестта, че тук застрашава опасност, се бе разпространила. Имахме време да наблюдаваме красивия изглед. Отвъд езерото, в долината, бе разположен малък град, оттам се издигаше дим и скоро видяхме как огънят се пренася от покрив на покрив. Чу се и стрелба. Дора заплака, аз погалих мокрите й бузи.
— Трябва ли всички да умрем? — попита тя.
Никой не й отговори. Междувременно долу се зададе някакъв пешеходец, видя разбитите автомобили, почна да тършува из тях, превит се мушна в един, извади пъстър чадър, кожена дамска чанта, бутилка вино, седна спокойно на зида, пиеше от шишето и ядеше нещо от чантата, завито в станиол, изпи шишето до капка, продължи пътя си доволен, стиснал чадъра под мишница.
Когато той спокойно се оттегли, аз казах на Густав:
— Ти би ли могъл да стреляш по това мило момче и да му пробиеш главата? Бог ми е свидетел, аз не мога.
— Пък и не се изисква — проръмжа моят приятел. Но явно и той бе изпитал неприятно чувство. Едва бяхме видели един човек, който още се държеше безгрижно, спокойно и детински, още живееше с чувството за невинност и ето че цялото наше толкова похвално и необходимо действие изведнъж ни се видя тъпо и противно. По дяволите всичката тази кръв! Ние се срамувахме. Но навярно по време на война понякога дори и генерали са изпитвали такова чувство.
— Ние не бива да оставаме тука по-дълго — жаловито каза Дора, — трябва да слезем, сигурно ще намерим в колите нещо за ядене. Ама не сте ли гладни? Ех, вие, болшевики!