И сега вече вълкът заповядваше, а човекът трябваше да изпълнява. По заповед човекът падна на колене, играеше ролята на вълк — провеси език и с пломбирани зъби закъса дрехите от тялото си. Той вървеше, в зависимост от заповедта на укротителя на хора, на два или четири крака, изправяше се на задни крака, преструваше се на мъртъв, остави се вълкът да го язди, носеше му камшика. Кучешки предано и талантливо човекът приемаше всяко унижение и всичко противоестествено — с фантазия. Едно красиво момиче излезе на сцената, приближи се до дресирания мъж, поглади го по брадата, докосна с буза неговата, но той продължи да стои на четири крака, остана си животно, тръскаше глава и взе да показва на красавицата зъбите си, накрая така заплашително и по вълчи, че тя избяга. Поднесоха му шоколад, който той, след като презрително и звучно подуши, отблъсна. И най-после отново бяха въведени агнето и дебелото пъстро зайче и обученият мъж с последни усилия игра ролята на вълк така, че това доставяше удоволствие. С пръсти и зъби той улови ревящите животни, късаше им парчета кожа и месо, ухилен дъвчеше живите късове, смучеше пристрастен, затворил очи, с наслада пиеше тяхната топла кръв.
Ужасен, аз избягах през вратата. Видях, че този магически театър не е никакъв чист рай, а под неговата хубава повърхност лежаха всички преизподни. Господи, нима и тук няма избавление?
И обзет от страх, тичах насам-натам, усещах в устата си вкуса на кръв и на шоколад, единият толкова неприятен, колкото и другият; с копнеж мечтаех да изплувам от тази мътна вълна и в себе си най-искрено се борех за по-поносими, по-ведри картини. „О, приятели, не в тези тонове“106 — звучеше в мене и с ужас си спомних за отвратителните фотографии от фронта, които бях виждал понякога по време на войната; за купчините безредно струпани трупове, чиито лица бяха превърнати от газовите маски в ухилени сатанински муцуни. Колко глупав и още детински разсъждаващ съм бил тогава, когато, човеколюбиво настроен противник на войната, се ужасявах от тези картини! Днес знаех, че никой звероукротител, никой министър, никой генерал, никой безумец не е способен да измъти в главата си мисли и картини, които да не живееха и у мене, също толкова ужасни, толкова диви и зли, сурови и тъпи.
Отдъхвайки си, аз си спомних оня надпис, който преди това, при започването на театъра, бях видял хубавия младеж толкова бурно да следва, надписа:
и ми се стори, че в края на краищата, всъщност нищо друго не заслужава да бъде пожелано така силно, както това. Радостен, че отново можех да се измъкна от проклетия вълчи свят, аз влязох вътре.
Странно, всичко ми се видя така приказно и едновременно толкова дълбоко познато, че изтръпнах — тук ме облъхна дъхът на моята младост, атмосферата от времето, когато бях юноша, младеж и в сърцето ми затече тогавашната кръв. Това, което току-що правех, мислех и сам представлявах, се свлече зад мене — отново бях млад. Допреди час, допреди няколко мига вярвах, че много добре зная какво е любов, копнеж, какво е жажда, но това бяха любовта и копнежът на един стар човек. Сега отново бях млад и това, което чувствах в себе си, този разпален огнен поток, този властно привличащ копнеж, тази отприщена страст, също като вятър, който топи снеговете през март, бяха млади, нови и истински. Ох, как отново горяха забравени огньове; как прииждаха и тайнствено звучаха тоновете от някога; как разцъфваше и искреше кръвта; как викаше и пееше душата! Аз бях момче на петнадесет или шестнадесет години, главата ми беше пълна с латински, гръцки и с красиви стихове, а мислите ми — проникнати от стремеж и честолюбие, фантазиите ми — от мечти за изкуството, но много по-дълбок, по-силен и по-страшен от целия този лумнал огън в мене гореше и трептеше огънят на любовта, гладът на пола, изтощаващото предчувствие за насладата.
Стоях на един скалист хълм над моя малък роден град; усещах дъха на топлия вятър и първите теменуги; откъм градчето блестяха реката и прозорците на родната ми къща; всичко това изглеждаше, кънтеше и ухаеше така пълнозвучно, така ново и творчески опиянено, сияеше с такива наситени багри и се носеше с пролетния вятър толкова свръхземно и прояснено, както някога, в най-пълните поетични часове на първата си младост бях виждал света. Стоях на хълма, вятърът играеше с дългите ми коси; с блуждаеща ръка, унесен в мечтателен любовен копнеж, аз откъснах от едва раззеленения храст една млада полуразтворена листна пъпка, подържах я пред очите си, помирисах я (и още с този дъх отново ме обжари споменът за всичко тогавашно), после на игра поставих малката зелена пъпчица между устните си, които все още не бяха целували момиче, и взех да я дъвча. И с нейния тръпчив ароматно-горчив вкус изведнъж съвсем точно съзнах какво преживявам, всичко се бе върнало отново. Повторно преживявах един час от последните ми юношески години, един неделен следобед в ранна пролет — деня, в който при моята самотна разходка срещнах Роза Крайслер, поздравих я свенливо и се влюбих до зашеметяване в нея.
106
„О, приятели, не в тези тонове“ — заглавие на антимилитаристична статия на Х. Хесе (1914 г.), заимствано от „Ода на радостта“ на Фр. Шилер.