Объркан и разбит, аз отново се съвзех; бялата светлина на коридора се отразяваше по блестящия под. Не бях при безсмъртните, още не. Аз все още бях от тази страна на загадката, на страданието, на степните вълци, на мъчителните сложности. Това не бе добро място, не беше поносим престой. Трябваше да му се сложи край.
В голямото стенно огледало срещу мен стоеше Хари. Той не изглеждаше добре. Не изглеждаше много по-различно, отколкото в онази нощ след посещението при професора и на бала в „Черният орел“. Но това беше много отдавна, преди години, столетия. Хари бе станал по-стар, беше се научил да танцува, беше посещавал магически театър, чул бе да се смее Моцарт, вече не се страхуваше от танци, от жени, от ножове. И средно надареният човек, когато пробяга няколко столетия, съзрява. Дълго наблюдавах Хари в огледалото, още го познавах добре, той все още съвсем мъничко приличаше на петнадесетгодишния Хари, който в един мартенски неделен ден бе срещнал Роза при скалите и бе свалил пред нея шапката си на току-що конфирмиран младеж. И все пак оттогава той бе остарял с годинките на няколко века; беше се занимавал с музика и философия и се бе преситил от тях; беше пил елзаско в „Стоманената каска“ и спорил с почтени учени върху Кришна; бе обичал Ерика и Мария; беше се сприятелил с Хермине; бе стрелял по автомобили и спал с гъвкавата китайка; бе срещнал Гьоте и Моцарт и прокъсал различни дупки в мрежата на времето и на измамната действителност, в която още беше уловен. Отново беше загубил и своите красиви шахматни фигури, но пък си имаше добър нож в джоба. Напред, стари Хари! Напред, старо уморено момче!
Ех, по дяволите, колко е горчив животът! Аз се изплюх срещу Хари в огледалото, блъснах с крак и го разбих на парчета. Бавно вървях по ехтящия коридор, като внимателно наблюдавах вратите, които ми бяха обещавали толкова много хубави неща, на никоя от тях вече нямаше надпис. Бавно минавах покрай всичките сто врати на магическия театър. Не бях ли днес на бал с маски? Оттогава трябва да са изтекли сто години. Скоро изобщо вече няма да има години. Но още нещо имаше да се свърши, Хермине още чакаше. Една странна сватба щеше да бъде това. В мътна вълна плувах нанякъде, мътно повлечен, роб, степен вълк. Пфу, по дяволите!
При последната врата се спрях. Там ме бе довлякла мътната вълна. О, Роза; о, далечна младост! О, Гьоте и Моцарт!
Отворих, зад вратата намерих проста и красива картина. Върху килими на пода видях да лежат двама души голи — красивата Хермине и красивият Пабло, един до друг, дълбоко заспали, дълбоко изнемогнали от любовна игра, която изглежда толкова ненаситна и все пак насища бързо. Красиви, красиви хора, прелестни картини, чудесни тела. Под лявата гръд на Хермине имаше пресен кръгъл белег, тъмно кървясал — едно любовно ухапване от красивите блестящи зъби на Пабло. Там, където беше белегът, аз забих моя нож, цялото му острие — докрай. По бялата нежна кожа на Хермине потече кръв. Тази кръв аз бих изсмукал с целувка, ако всичко би станало другояче, ако би тръгнало по-различно. Сега не го направих; само гледах как кръвта тече и видях как очите на Хермине се отварят, за миг пълни с болка, дълбоко учудени. „Защо е учудена?“ — мислех аз. После се сетих, че трябва да затворя очите й. Но те се склопиха сами. Бях извършил делото. Тя само леко се пообърна настрани и аз видях от ямката на мишницата към гърдата да трепва нежна лека сянка, която искаше да ми напомни за нещо. Да се забрави! А после Хермине лежеше тихо.
Аз дълго я гледах. Накрая потръпнах, сякаш будейки се от сън, и исках да си отида. Тогава видях Пабло да се протяга, да отваря очи, да раздвижва крайници, видях го да се надвесва над мъртвата и да се усмихва. „Това момче никога не може да бъде сериозно — мислех аз. — Всичко го кара да се смее.“ Пабло внимателно повдигна единия край на килима и покри Хермине чак до гърдите така, че раната вече не можеше да се види, и после нечуто излезе от ложата. Къде отиде той? Всички ли ме изоставят? Останах сам с полузавитата мъртва, която обичах и на която завиждах. Върху нейното бледо чело бе спуснат момчешкият кичур, устата й сияеше червена върху съвсем пребледнялото лице и беше полуотворена, косата й имаше нежен дъх и през нея се провиждаше светло малкото добре оформено ухо.