Ето че нейното желание беше изпълнено. Още преди да бъде всецяло моя, аз бях убил любимата си. Бях извършил немислимото и сега коленичех, гледах я втренчено и не знаех какво означава тази постъпка, не знаех дори дали тя беше добра и правилна, или тъкмо обратното. Какво ще каже за нея мъдрият играч на шах, какво ще каже Пабло? Не знаех, не можех да мисля. На угасващото лице все по-румена гореше начервената уста. Такъв беше целият мой живот, такава беше и моята троха от щастие и любов, също както тази смразена уста — малко червенина, нанесена на мъртвешко лице.
А от мъртвото лице, от мъртвите бели рамене, от мъртвите бели ръце се излъчваше, бавно се промъкваше някакъв ужас, някаква зимна пустота и самотност, един едва-едва засилващ се студ, от който взеха да се смразяват ръцете и устните ми. Не угасих ли слънцето? Не убих ли сърцето на целия живот? Нима нахлуваше смъртният студ на вселената?
Изтръпнал, аз се вторачвах във вкамененото чело, в застиналата къдрица върху бледо-хладното проблясване на ушната мида. Мразът, който струеше от нея, беше смъртен и въпреки това красив: той ехтеше, трептеше чудно — беше музика!
Нима някога в една далечна ера вече не бях усещал същото изтръпване, което едновременно беше и щастие? Не бях ли някога долавял вече тази музика? Да, при Моцарт, при безсмъртните.
И в ума ми се върнаха стихове, които някога, в далечно време, бях намерил някъде.
Тогава вратата на ложата се отвори и вътре влезе, а аз го познах едва като се вгледах, Моцарт — без плитка, не с панталони до коленете и обувки с токи, а модерно облечен. Той приседна съвсем близо зад мене, почти бих го докоснал и възпрял да не се изцапа с кръвта, която се бе стекла по пода от гръдта на Хермине. Моцарт седна и съсредоточено се занимаваше с няколкото малки апарата и инструмента, които бяха там наоколо; смяташе, изглежда, това за много важно, побутваше и завинтваше по тях разни неща, а аз с възхита гледах неговите сръчни пъргави пръсти, които с такова удоволствие бих искал веднъж да видя как свирят на пиано. Но потънал в мисли, аз го наблюдавах или, собствено, не бях замислен, а само мечтателно настроен и унесен в съзерцание на неговите красиви мъдри ръце, стоплен от чувството за близост и малко изплашен. С какво, собствено, бе зает той, какво имаше там да върши и завинтва, изобщо не внимавах.
Това беше обаче един радиоапарат, който той бе монтирал и пускаше, а сега включи високоговорителя и каза:
— Слушате Мюнхен, „Кончерто гросо“ във фа мажор от Хендел.
И всъщност, за мое неописуемо удивление и ужас, дяволската ламаринена фуния веднага изплю онази смесица от бронхиална слуз и размекната дъвка, която собствениците на грамофони и радиоабонатите са се споразумели да наричат музика, и зад мътната лига и граченето наистина и тук можеше да се открие, също както под дебел пласт нечистотия стара скъпоценна картина, благородната структура на тази божествена музика, нейната царствена композиция, хладното просторно дихание, широкият пълнозвучен тон на струнните инструменти.
— Боже мой — извиках аз ужасен, — какво правите, Моцарт? Сериозно ли сте се заели да причините на себе си и мене зло, че пускате срещу нас този ужасен апарат, този триумф на нашето време, неговото последно победно оръжие в унищожителната борба срещу изкуството? Така ли трябва?
О, как се засмя тогава този загадъчен човек, как се смееше студено и призрачно без звук и все пак разрушавайки всичко чрез своя смях! С искрено задоволство той гледаше моите мъки, въртеше проклетите винтове, занимаваше се с тенекиената фуния. Усмихнат, той остави тази ужасна, лишена от душа и отровена музика да се процежда в помещението и с усмивка ми отговори:
— Моля без патос, драги съседе! Впрочем обърнахте ли внимание на ритардантото? Хрумване, нали? И сега вие, нетърпеливи човече, си помислете за това ритарданто, чувате ли басовете? Те спорят като богове. Оставете това чудесно хрумване на стария Хендел да проникне и във вашето неспокойно сърце и да го успокои. Послушайте веднъж, човече, без патос и без присмех; всъщност зад безнадеждно идиотското покривало на този комичен апарат пристъпва далечният образ на божествена музика. Забележете, че все пак от него тук има какво да се научи! Обърнете внимание как тези безумни тръби вършат видимо най-тъпото, най-безполезното и забраненото на света; без избор, тъпо и сурово, при това жалко преиначена, запокитват музиката, изсвирена някъде, в едно чуждо пространство, което не й подхожда, и как те въпреки това не могат да разрушат изначалния дух на тази музика, а чрез нея само да докажат безпомощността на собствената си техника и бездушното боравене с нея! Слушайте добре, човече, това ви е потребно. И тъй, наострете, уши! Да, добре. А сега вие не слушате просто изнасилената от радиото музика на Хендел, която дори и в тази ужасна форма на поднасяне още е божествена, вие слушате и виждате, скъпи мой, едновременно едно отлично иносказание за целия живот. Ако се вслушате в радиото, то ще доловите и видите изначалната борба между идея и изображение, между вечност и време, между божественото и човешкото. Точно така, мили, както радиото за десет минути, без избор хвърля най-прелестната музика на света в най-невъзможни пространства, в бюргерски салони и тавански стаички, сред слушатели, които бъбрят, тъпчат се с ядене, прозяват се или заспиват; както то ограбва на тази музика нейната смислова красота и я разваля, издрасква и наслюнчва, ала въпреки това не може да сломи съвсем духа й, точно по същия начин и животът, така наречената действителност, пилее наляво и надясно, запокитва чудесната картинна игра на света и допуска след Хендел да се предава доклад за техниката, да се подправя балансът на средни индустриални предприятия, от вълшебните звуци на оркестъра прави неприятна слуз от тонове и навред тласка своята техника, своята суета, деловитост, необуздана потребност между идея и действителност, между оркестър и слушател. Целият живот е такъв, момчето ми, и ние трябва да го оставим такъв и само да му се надсмеем, ако не сме магарета. На хора от вашия тип изобщо не подхожда да критикуват радиото или живота. По-добре първо се научете да слушате! Научете се да вземете сериозно онова, което заслужава да бъде взето сериозно и се смейте над останалото! Или може би вие самият сте създали нещо по-добро, по-благородно, по-умно, с по-голям вкус? О, не, мосю Хари, вие не сте постигнали това. От своя живот сте направили една отвратителна история на болен човек, от дарованието си — нещастие. И вие, както виждам, не сте знаели да постъпите с едно толкова хубаво и очарователно момиче другояче, освен да забиете ножа в тялото му и да го погубите. Смятате ли това за правилно?