Той взе Хермине, която в неговите пръсти веднага се смали до фигурка за шах, пъхна я в същия джоб на жилетката, откъдето преди беше извадил цигарата.
Тежкият сладък дим ухаеше приятно, аз се чувствах опустошен и готов да спя цяла година.
Ох, аз разбрах всичко, разбрах Пабло, разбрах Моцарт. Някъде зад себе си чувах страховития му смях и знаех, че всички стотици хиляди фигури на играта на живота са в моя джоб; потресен, разбирах смисъла и бях склонен още веднъж да започна играта, още веднъж да изпитам нейните мъки, още веднъж да изтръпвам пред нейното безсмислие и още веднъж и често да преминавам през ада на моята душа.
Някога ще се науча да играя по-добре с фигурите. Някога аз ще се науча да се смея. Пабло ме очаква. Моцарт ме очаква.
1927 г.
Послеслов на автора
Поетичните творби могат да бъдат разбрани или неразбрани по различни начини. В повечето случаи авторът на една творба не е инстанцията, на която подобава решението къде читателите престават да я разбират и откъде почва неразбирането. Някои автори вече са намирали читатели, които да прозират техните творби повече, отколкото те самите. Освен това, при дадени обстоятелства дори и недоразуменията могат да бъдат плодоносни.
Все пак ми се струва, че „Степния вълк“ е оная моя книга, която по-често и по-бурно, отколкото всяка друга, не е бивала разбрана и повечето пъти се е случвало тъкмо съгласните, дори въодушевените читатели — не тези, които я отричат, — да говорят за нея по един начин, странен за мене. Отчасти, обаче само отчасти, честотата на тези случаи се дължи на това, че книгата е написана от човек на петдесет години и третира проблемите именно на тази възраст, а тя много често попада в ръцете на съвсем млади читатели.
Но и сред читателите от моята възраст аз нерядко срещам такива, които, макар книгата да им прави впечатление, по някакъв забележителен начин виждат нейното съдържание само наполовина. Тези читатели, така ми изглежда, откриват в „Степния вълк“ себе си, идентифицират се с него, изстрадали са мъките му и са мечтали заедно с него и затова съвсем не забелязват, че книгата съдържа и друго — разкрива и друго освен за Хари Халер и неговите трудности; че над Степния вълк и неговия проблематичен живот се издига един втори, по-възвишен, непреходен свят и че „Трактатът“ и всички ония места в книгата, които се отнасят за духа, за изкуството и за „безсмъртните“, противопоставят на страдалческия свят на Степния вълк един позитивен, весел, свръх личното и свръх времето, свят на вярата, и затова се мисли, че книгата, въпреки разказа за страдания и беди, в никакъв случай не е книга на отчаян човек, а на вярващ.
Аз естествено не мога и не желая да предпиша на читателите как да разбират моето повествование. Нека всеки направи от него това, което му отговаря и което му е полезно. Но все пак би ми било приятно, ако много от читателите забележат, че историята на Степния вълк, макар да изобразява болест и криза, не е такава, която води към смърт — не е залез, а противното — едно изцеление.
1942 г.
Недялка Попова
От приказната към изстраданата мъдрост
Всяка нова творба на Херман Хесе се е отлагала в сърцето му като годишните кръгове в ствола на дърво и е оставала завинаги — белег за преживяното и за растежа. С всяка той отново е възвръщал на живота всичко, което му е дал: загадки и поводи за размисъл, изпитания и болки от загуби, разриви с любими същества, радости от багри и звуци, от пътувания, от приятелства. И е правил това с изгаряща потребност от истината. Сътворяването им винаги е било борба със себе си, с бог и света и всички те са били тайнствени чудеса на битието или отчаян вик от дън душа, което личи не само в неговите стихове, новели, приказки, романи, но и в откровенията, проникнали в писма, статии, есета.
„За щастие както мнозинството от децата аз се сдобих с най-ценните и необходими за живота познания още преди да тръгна на училище, учейки се от ябълкови дървета, от дъжд и слънце, реки и гори, пчели и бръмбари, учейки се от бог Пан и от танцуващото божество в съкровищницата на моя дядо. Познавах живота, без страх общувах с животни и звезди, добре се оправях в овощните градини и с рибите в реката, можех и да пея доста песни. Имах умението да омагьосвам, което по-късно за съжаление загубих и трябваше вече немлад отново да усвоявам това изкуство. Но, общо взето, владеех цялата приказна мъдрост на детството.“
„До тринадесетата си година никога не се бях замислял сериозно какъв ще стана и каква професия бих могъл да изуча. Както всички момчета харесвах и завиждах на хората от някои професии; на ловеца, на салджията, на коларя, на ходещия по въже, на пътешественика към Северния полюс. Далеч по-приятно обаче би ми било да стана вълшебник. Най-дълбоката, най-съкровено усещана насока на моето влечение беше известно недоволство от това, което се наричаше действителност и което понякога ми се струваше само глупаво споразумение на възрастните; отрано ми се познато едно ту плахо, ту присмехулно непризнаване на тази действителност и горещото желание да я омагьосам, да я преобразя, да я издигна над границите й. В детството това желание за вълшебство се насочваше към външни, наивни цели: на драго сърце бих направил през зимата да зреят ябълки или кесията ми по вълшебен начин да се пълни със злато и сребро, мечтаех по магичен начин да скова враговете си, а после да ги засрамя с великодушие, или да бъда признат за победител и владетел, исках да намеря заровени съкровища, да възкреся мъртви или сам да стана невидим. Именно на изкуството да станеш невидим аз държах особено много и най-искрено го жадувах. През целия мой живот ме придружаваше страстта по него, по всички магически сили, тя претърпя много промени, които често и аз самият не откривах веднага. Така по-късно, когато отдавна бях пораснал и бях станал литератор, често се опитвах да потъна зад моите поетични творби, да се прекръстя и скрия зад многозначителни артистични имена, опити, които по странен начин обиждаха моите колеги или биваха тълкувани зле. Сега, обръщайки поглед назад, виждам, че целият ми живот стои под знака на тази страст към вълшебническа сила; виждам и как целите на вълшебническите желания са се преобразявали с времето, как постепенно съм се отдалечавал от външния свят и приближавал към себе си, как постепенно съм се стремил не предметите, а себе си да преобразя, как после съм се научил да заменям грубата невидимост под шапката-невидимка с невидимостта на посветения в тайната, който, познавайки, винаги остава неразпознат — това би било най-истинското съдържание на историята на моя живот…“