„Това, което правя тук и което съм правил през целия си живот, някога наричаха съчиняване и никой не се съмняваше, че то най-малкото има също толкова стойност и смисъл, колкото пътешествията до Африка или играта на тенис. Днес обаче бива наричано «романтизъм», и то с тон на явно пренебрежение. Защо романтизмът да е нещо малоценно? Нима романтизмът не бе подет от най-добрите духове на Германия — Новалис, Хьолдерлин, Брентано, Мьорике и всички немски композитори, от Бетховен през Шуберт до Хуго Волф? Някои по-млади критици употребяват сега за това, което някога се наричаше поезия, а после романтизъм, дори глупавото, но иронично подло обозначение «бидермайер». Те го разбират като нещо буржоазно, отдавна демодирано, пронизано от сантиментализъм, нещо, което сред нашето чудесно време изглежда глупаво, несериозно и предизвиква смях. Така говорят за всичко, което се вълнува за дух и душа, отвъд днешния ден, като че ли немският и европейският духовен живот от цяло едно столетие, като че ли копнежът и виденията на Шлигел, Шопенхауер и Ницше, мечтите на Шуман и Вебер, поезията на Айхендорф и Щифтер са били бегла, достойна за осмиване и за щастие отдавана мъртва дядовска мода. Но тези мечти не се отнасят за мода от някакви чаровни стилистични дреболии. Романтизмът беше спор с две хиляди години християнство, с хиляда години немщина, ставаше дума за понятието «човечество». Защо днес му се обръща толкова малко внимание, защо бива възприеман като смешен от водещите слоеве на нашия народ? Защо се дават милиони за «закаляване» на тялото и също сравнително много за рутинирането на нашия разум, а за всяко старание да се облагороди и нашата душа не остава нищо освен нетърпение и присмех?“
Това е само едно от откровенията на Хесе, който долавя опасността от нахлуването на грубия рационализъм, от потъпкването на хуманността и не крие тревогата си, търси изход от кризата на времето, не се бои от непосредствения допир до проблемите на своето време.
„Всички мои литературни творби са възникнали непреднамерено, без тенденции. Но впоследствие, когато търся общия смисъл в тях, все пак намирам такъв. От «Каменцинд» до «Степния вълк» и Йозеф Кнехт всички те биха могли да бъдат тълкувани като защита (понякога дори като тревожен вик) на личността, на индивида. Отделният, неповторимият човек със своите наследствени качества и възможности, с дарованията и склонностите си е едно нежно, крехко същество и явно се нуждае от защита… Хиляди пъти съм намирал потвърждение колко застрашен и обкръжен от врагове е отделният човек, който стои неприобщен в света, колко много се нуждае от защита, от насърчение, от любов.“
„Всеки човек е център на света и като че ли той покорно се върти около всеки човек, и всеки човешки ден е крайна и най-висока точка на световната история — зад него увяхват и потъват хилядолетия и народи, а пред него няма нищо, единствено мигът, кулминационната точка на настоящето, на което, изглежда, служи целият огромен апарат на световната история.“
„Всичко постигнато и осъществено в областта на духовното се е дължало винаги и само на това, че са били поставени идеали и надежди, които далеч са надвишавали възможното за момента.“
Схващания и мотиви, които Хесе изразява и реализира многостранно и в различни форми, тъй като неотклонно и страстно върви от видимото и външното към душевното, към интимния човешки свят и също така неотклонно и страстно прави обект на художествено изследване и претворяване собствената си личност, преживяното от него. Но проблематиката на твореца, разпъван между самотата и жаждата за общуване, търсещ хармония между духовността и силата на сетивното, у него е премислена в цялата й неумолимост — „само изстраданата мисъл има стойност“ — и претворена в многоцветието й.
„Поетът не живее от това, че изсвирва на читателя хубави неща, а единствено защото чрез магията на еловото показва и тълкува на самия себе си своята собствена същност и преживяванията си, били те красиви или грозни, добри или лоши.“
Но Хесе обикновено представя две доминанти от една творческа същност, превъплътени в две фигури, рисувани в два образа. Редицата от двойки, от „Демиан“ до „Степния вълк“, е свидетелство за това. Навсякъде обаче при различен духовен климат виждаме едно двойно „аз“ в спор с половините на своя свят. Не просто Хари Халер и безименния степен вълк в една личност, но и разграничение между приказната истина и лишената от вълшебство правдивост; Васудева и Сидхарта, чийто дълъг път искри като Млечния в небето. А после в „Курортист“ откриваме двете перспективи: на всекидневното, дори дребнавото и голямата, перспективата на вътрешната сила и вечните истини. В „Нюрнбергско пътуване“, не по-малко автобиографична творба от „Курортист“, Азът е троичен — писателят, който пътува за публично литературно четене, поклонникът на старините и на Мьорике, който търси спомените си и родното, и хумористът, наблюдаващ двамата с лек присмех. Последните две новели напомнят за думите на Шилер — „Човекът е напълно човек само когато играе“, и показват Хесе в една необикновена игра със себе си, сериозна и с блестяща ирония.