„Моето щастие — признава Хесе — се таи в същата тайна, която е и тайна на сънищата, то се състои в свободата всичко мислимо да се изживее едновременно, като при игра да се сменят външно и вътрешно, време и пространство да се разместват като кулиси.“
Хесе е убеден, че по леките и безопасни пътища вървят само слабите, че творецът не трябва да служи на нищо друго освен на чувството, на своята художествена истина и с усещането за свобода и търсейки тази свобода. Така разказва и за една от страните на търсачеството си.
„Откъснатите зелени плодове не са ни полезни. През повече от половината си живот се занимавах с изучаване на индийски и китайски, и не за да стана учен или за да се сдобия със слабата на учен… Индийският дух още не ми принадлежеше, още не бях го намерил. Затова тогава избягах от Европа, моето пътуване беше бягство. Бягах и в сърцето си почти я мразех заради нейната крещяща ярка безвкусица, заради шумната панаирска оживеност, трескавото неспокойствие и суровото дебелашко търсене на наслади.
Моят път към Индия и Китай не бе с кораби и железници. Сам трябваше да намеря всички магически мостове, в сърцето си да престана да враждувам с Европа, там да търся избавление от нея. В сърцето си следваше да усвоя истинската Европа и истинския Изток, а това продължаваше години, нижеха се години на страдания, на неспокойствие, години на война, години на отчаяние.
Тогава настана време, когато вече не изпитвах копнеж по палмовия бряг на Цейлон и улицата с храмовете в Бенарес… Всичко това бе престанало да бъде важно, както и голямата разлика между почитания Изток и болния страдащ Запад, между Азия и Европа. Вече не отдавах значение на вникването в колкото е възможно повече източни мъдрости и култове. Виждах, че хиляди от днешните почитатели на Лаодзъ знаят по-малко за Тао, отколкото Гьоте, който никога не е чувал тази дума. Знаех, че в Европа, както и в Азия, има един подземен, извънвремеви свят на стойностите на духа, който не е погубен от открития локомотив или от Бисмарк, и че бе хубаво и естествено да се живее в това безвремие, в този мир на един духовен свят, където имат равни дялове Европа и Азия, Ведите и Библията, Буда и Гьоте. Тук започна моята школа по вълшебство и тя още продължава; тук учението няма край. Но вече бях приключил с търсенето на Индия и с бягството от Европа и едва сега Буда и понятията на древната китайска философия ми звучаха чисто и родно, не бяха загадки.
Плодът беше узрял и падна от дървото на моя живот… В битието ми на еремит се стигна до това отново да бъда въвлечен в света, изведнъж нови хора, нови отношения пресякоха моя път.“
И няколко години след излизането на „Сидхарта“ в писмо до Рудолф Шмит от 1925 година четем:
„“Сидхарта" е твърде много европейска книга въпреки средата и учението на Сидхарта излиза толкова силно от индивида и го взема толкова сериозно, колкото не е в никое азиатско учение. Бих искал в противовес на Вашето определение да кажа, че „Сидхарта“ е израз на освобождаването ми от индийското мислене. В продължение на двадесет години мислех индийски, макар в книгите ми това да оставаше само зад редовете, и тридесетгодишен бях будист, разбира се, не в религиозен смисъл. Пътят на моето освобождаване от всяка догма, също и от индийската, доведе до „Сидхарта“ и, естествено, ще продължи, ако съм жив."
И шест години по-късно в друго писмо:
„Аз не съм представител на трайно, завършено, ясно формулирано учение, а съм човек на изграждането, на промените и затова редом с принципа «всеки е сам» в моите книги има и много друго, например цялата «Сидхарта» е признание в любов.“