Като човек на постоянното развитие и формиране, Хесе посреща, изучава и оценява и учението на З. Фройд за психоанализата, тезите на К. Юнг и аналитичната психология.
„Беше естествено да се очаква, че особено хората на изкуството бързо ще приемат този нов, многократно по-резултатен начин на наблюдение… Сега обаче, след като всеки лесно и до-: някъде е склонен да се занимава с психология, за твореца приложимостта действително става съмнителна. И най-добрата психология може да помогне за изобразяването на хората толкова малко, колкото историята за историческата художествена творба, колкото ботаниката или геологията могат да помогнат за опоетизирането на природата. Нали виждаме как самите психоаналитици навсякъде ползват като илюстриращи примери литературни творби от времето преди психоанализата. Следователно това, което тя откри и формулира научно, винаги е било съзнавано от писателите, дори писателят се доказа като представител на особен вид мислене, а то всъщност противоречи на психоаналитичния. Той беше мечтателят, аналитикът, тълкувателят на своите сънища. И тъй, при цялата му отзивчивост към науката за душата, можеше ли за писателя да остане нещо друго, освен да продължи да мечтае и да следва призивите на несъзнателното в себе си. Не, не му оставаше нищо друго. Но който и преди не е бил писател, не е усещал вътрешния градеж и пулса на душевния живот, психологията няма да го направи тълкувател на душите…
Измежду писателите от миналото някои стоят много близо до познаването на съществените принципи на аналитичната психология. Най-близо е Достоевски, който не само интуитивно върви по този път дълго преди Фройд и учениците му. От големите немски писатели Жан Паул е най-близо до съвремието ни със схващането си за душевните процеси. При това той е и най-блестящият пример за творец, за когото става вечен извор дълбокото живо предчувствие за непрестанен контакт с несъзнателното у самия него.“
Наскоро след излизането на „Пътуване към Изтока“, новела с подвеждащо източно заглавие и значителна енигматичност, смятана за прелюдия към „Игра на стъклени перли“, Хесе пише:
„Публикуваните критики, както и писмата на читатели ми показват, че моята приказка получава твърде различни тълкувания, и аз съм доволен, защото всяка литературна творба следва да е многозначна, това спада към съществените й особености… За мен «Пътуване към Изтока», както «Демиан», «Сидхарта» и «Степния вълк», спада към най-важните ми произведения, чието преживяване и извайване ми беше жизненонеобходимо. За малката приказка с дълги паузи употребих близо две години. Не мога да говоря заедно с другите какъв смисъл или каква тенденция има моята новела. Трябва да ми е приятно, че броят на мненията за нея е наистина голям. Що се отнася до същинската тема, по това досега всички читатели са единни. Темата е усамотяването на човека на духа в нашето време и необходимостта неговият личен живот и действие да се включат в едно свръхлично цяло, в една идея, в общност. Темата на «Пътуване към Изтока» е копнежът по служене, търсенето на общност, освобождаването на твореца от неплодотворно самотно виртуозничене.
В тази малка художествена творба нов за мен, а може би и изобщо нов, е опитът да не се отстраняват трудностите на сътворяването, те да станат обект на поезията. Не зная доколко съм сполучлив в това, но при създаването й научих твърде много, наистина по-малко за литературата, повече за моя живот. Надявам се, че съм направил крачка напред в опита времената на неплодовитост, на борба, на напрегнатост и задръжки не само да се изчакват и побеждават с търпение, но тези мъчнотии да бъдат и предмет на медитация, в тях самите да се намерят нови символи и ориентации.
Атмосферата на «Пътуване към Изтока» и на Съюза това съжителство в една отвъдвременна духовност, в идеи и представи на много епохи и култури, на много страни, на много поети и мислители ще бъде възприето от някои читатели като чуждо, така да се каже, като отшелническа игра на усамотения, на когото библиотеката му замества живота. Възможно е също алюзиите за книги и художествени произведения да са непознати. Но сам по себе си животът в едно отвъдвремево царство не ми изглежда слабост, напротив, сила, нещо повече — може би единствената сила на днешния човек. Онова, от което се лишаваме, при липсата на устремена, цъфтяща култура ще получим отчасти чрез културите на човечеството, като превърнем вечното във въздух на сегашния наш живот. От отвъдвремевия свят на религии, философии и изкуства човек се връща към проблемите на деня, включително на практическите и политическите, не по-слаб, а закален, въоръжен с търпение, с хумор, с нова воля да разбира, с нова любов към живите, към техните неволи и заблуди.“