В една от кутиите с фишове видях лошо поставена карта да стърчи косо над другите. Приближих се, изтеглих я, на нея беше написано:
Morbio Inferiore
Никоя друга ключова дума не би могла по-кратко, по-точно да характеризира най-дълбоката същност на любопитството ми. С леко разтуптяно сърце потърсих мястото в архива. Това беше едно чекмедже, побрало сравнително много документи. Най-отгоре лежеше копие от описание на клисурата при Морбио, взето от стара италианска книга. Под него на осмина лист имаше кратки вести за ролята, която Морбио е играл в съюзната история. Събраните данни се отнасяха за пътуването към Изтока, и то за етапа и групата, към която и аз бях принадлежал. Нашата група, така бе записано тук, при своето пътуване стигнала до Морбио, там била подложена на изпитание, което не издържала: изчезването на Лео. Макар че би трябвало да ни ръководят правилата на Съюза и макар да съществуваха предписания, в случай че съюзна група би останала без предводител, и те да ни бяха строго напомняни в началото на пътуването. Но от момента, в който се бе разбрало, че Лео е изчезнал, цялата наша група бе загубила ум и вяра и затънала в съмнения и безполезни спорове; и накрая цялата общност, противно на съюзния дух, се раздели на групи и се разпръсна. Подобно обяснение за бедата от Морбио вече не можеше да ме изненада толкова много. Напротив, бях необикновено учуден от това, което можах да прочета по-нататък относно разцепването на нашата група. Установи се, че не по-малко от трима съюзни братя бяха направили опит да напишат историята на пътуването ни и да изобразят преживяванията при Морбио. Един от тримата бях аз, съвършено чисто копие и от моя ръкопис се намираше в чекмеджето. Другите два ръкописа прочетох с най-удивителни чувства. Всъщност и двамата автори описваха събитията от оня ден не твърде различно от начина, по който го бях направил сам, и въпреки това колко по-различно звучеше за мен! У единия прочетох:
„Изчезването на слугата Лео неочаквано и жестоко разкри пропасти от разединение и безпомощност, които разкъсаха нашата досега привидно толкова здрава сплотеност. Някои от нас знаеха или действително предусетиха веднага, че Лео нито е претърпял злополука, нито е избягал, а тайно е бил отзован от съюзното ръководство. Но за това колко лошо издържахме изпитанието, разбира се, никой от нас не можеше да мисли без най-дълбоко разкаяние и срам. Едва Лео ни бе изоставил, и на нашата вяра и единодушие се сложи край, сякаш от невидима рана изтичаше червената животворна кръв на нашата група. Отначало избухнаха различия в мненията, после открити спорове по най-безполезни и най-смешно дребнави въпроси. Спомням си например, че нашият толкова обичан и много заслужил капелмайстор, цигуларят Х. Х., изведнъж излезе с твърдението, че избягалият Лео отнесъл в раницата си между другите скъпоценности и прастарата свята съюзна грамота, прастария ръкопис на Майстора. По този въпрос дни наред се спореше най-сериозно. Символично взето, абсурдното твърдение на Х. Х., разбира се, беше забележително смислено: всъщност стана така, сякаш с изчезването на Лео нашето малко съединение напълно бе загубило благословията на Съюза, връзката с цялото. Един печален пример беше тъкмо този музикант Х. Х. До деня в Морбио Инфериоре сред най-верните и най-вярващите съюзни братя, освен това, като човек на изкуството, обичан въпреки някои слабости на характера си, един от нашите най-дейни членове, а сега той изпадна в размисъл, в депресия и неверие и в службата си стана повече от небрежен, почна да проявява непоносима нервност и свадливост. Когато в края на краищата един ден изостана от похода и вече не се яви, никому не мина през ума да се спрем заради него и да го търсим, дезертьорството му беше очевидно. За съжаление той не бе единственият и накрая от нашата група не остана някой…“
Намерих същото място и у другия историк: „Както със смъртта на Цезар за древния Рим настава време на разруха или както с дезертьорството на Уилсън37 запада световната демократична мисъл, така и нашият съюз рухна след неблагополучния ден при Морбио. Доколкото тук може да се говори за вина и отговорност, за това крушение бяха виновни двама на вид безобидни братя — музикантът Х. Х. и Лео, един от слугите. Те и двамата, до този момент обичани и верни привърженици на Съюза, макар и да нямаха особено разбиране за неговото световноисторическо значение, именно двамата един ден изчезнаха безследно и не без да отнесат със себе си някои скъпи предмети и важни документи, от което можеше да се заключи, че двамата клетници са били подкупени от могъщите противници на Съюза…“
37
Томас Уилсън (1856–1924) — американски политически и държавен деец, от 1913 до 1921 г. президент на САЩ, член на демократическата партия, но провежда крайно реакционен курс спрямо работническата класа, както и във външната политика. — Б.пр.