Междувременно всичко това още дремеше у мен и нищо не бе проникнало в съзнанието ми, засега цялото пътуване бе само обещание — можех да го осъществя след две или след десет години. Тогава в един пролетен ден получих покана за литературно четене в Улм. Ако беше пристигнала в друг момент, бих постъпил по същия начин както и с всички останали — работата би приключила с изпращането на пощенска картичка с вежлив отказ. Сега обаче поканата от Улм не дойде в обикновен момент, а в особен, във време, когато животът ми струваше неимоверни усилия, когато наоколо си виждах само грижи, бреме и нерадост и никакви ведри изгледи и когато всяка мисъл за промяна, за обрат, за бягство ми бе добре дошла. Затова не написах обичайната любезна картичка, а повторно прочетох поканата, този път вече с разбудената мисъл, че Улм се намира съвсем близо до Блаубойрен, и я оставих за един или два дни на писалището си. Тогава дадох съгласие, но с единственото условие: четенето не бива да се състои в студена зима, а през есента или пролетта. Хората от Улм го определиха за началото на ноември и аз заявих, че не възразявам, разбира се, не без малката Reservatio mentalis40, с която, гледам на всяко съгласие, дадено за далечен срок, с тайното съпровождащо чувство „ако после се наложи, нали винаги с една телеграма можеш да се откажеш“. Е, сега беше пролет, а ноември още далеч и аз не мислех твърде често за тази уговорка. Имах други вълнения и грижи, по-близки, по-неотложни, и ако понякога се сещах за работата, която предстоеше в Улм, то си спомнях за нея по-скоро с известно неудоволствие, че отново се поддадох да бъда изкушен за начинание, в чиято стойност не вярвах и което в края на краищата би станало за мен досадно задължение. Певци, виртуози или актьори, чиято професия се изразява в излизания пред публика, трябва да се примирят с досадното обстоятелство, че за половин или цяла година предварително са задължени в определени дни и часове, както налага професията им, независимо от настроението или каприза на момента, и по всяко време да са в състояние да упражняват своето изкуство. Но на писателя, на тихия рядко пътуващ селски жител и кабинетен човек, при някои условия мисълта, че на дванадесети по-другия месец неотменно трябва да се яви за литературно четене в този или онзи град, му се вижда ужасна. Колко лесно тъкмо по това време би могъл да заболее! Колко лесно може да се случи тъкмо тогава да настане неговото благоприятно за работа време, да се появи добрият час, за който често толкова дълго напразно чака, а после посред най-плодоносната работа да е принуден за дни да остави всичко настрана, да стяга куфари, да разучава разписания, да пътува, да спи в чужди градове й хотелски легла и да чете стиховете си пред чужди хора, стихове, към които в момента навярно няма никакво отношение и вече му изглеждат надживени и глупави. И така, поетът често наистина има да изкупва нещо неприятно, когато се остави да бъде изкушен за литературно четене поради суета, желание за печалба или пътешествие.
Хората с установена организирана дейност, свикнали всеки ден да започват работа в осем или в два часа, а след една телеграма за най-кратко време да потеглят на далечно пътешествие, тези хора, за които свободният следобед вече е равнозначен на малък рай, които преживяват удоволствията с часовник в ръка, нямат представа по колко безделнически произволен, своенравен и прахосващ времето начин един поет съсипва съмнителния си живот! Наистина има и поети, които, верни на дълга, вършат работата си с известна ритмичност и постоянство, упорито прекарват сурови часове на писалището, сутрин започват работа в определен час и са се приучили да не възприемат както лошото време, така и акустичните смущения на околния свят, да устояват и срещу собствените капризи и леност — на тези героични благородни мъже съм готов да развързвам връзките на обувките, но би било безнадеждно начинание да се мъча да им подражавам. Що се отнася до собствената ми личност, вярвам, че никой порядъчен и работлив човек вече не би ми подал ръка, ако знае колко малка стойност има за мен времето, как пропилявам дни и седмици, дори месеци, в какви игри разхищавам живота, си. Никакъв началник, никаква длъжност, никакво правило не ми предписва кога да ставам сутрин и кога да лягам вечер, кога да работя и кога да почивам, над моята работа не стои никакъв срок. И може би е дело на дявола. Дали за някое стихотворение от три строфи ще употребя един следобед или три месеца. Когато някой ден ми се види твърде хубав, за да го използвам за работа, му оказвам чест чрез разходки, рисуване с акварели и безделие. Когато за мен денят е твърде сив или твърде задушен, твърде студен или твърде топъл, за да работя, аз го проигравам, като чета на канапето или рисувам с цветни моливи, изпълвам листа със заплетени фантазии или изобщо оставам в леглото, особено ако е зима, а освен това имам и болки. Ако съм сложил настрана писалката си или изпитам потребност да размишлявам над връзката между индийската и китайската митология или ако при утринната разходка съм срещнал някоя красива жена, тогава бездруго не си помислям за работа. Но макар работата да не е моята сила и всъщност да ми е противна, въпреки това стремежът за постоянна готовност за труд за мен е върховен дълг. Действително имам време, в което мога нищо да не правя, но нямам време за пътешествия и за общуване, за въдичарство или за други хубави неща. Не, трябва винаги да съм близо до работното си място, сам, несмущаван, във всеки момент готов за евентуална работа. Ако за утре съм поканен на вечеря в Лугано, това ми пречи, защото не зная дали тъкмо тогава няма да долети един от хубавите редки мигове, в които ми запява вълшебната птица и ме зове удоволствието, насладата от труда. За един безделник от моя тип, който все пак винаги тайно в себе си би искал всеки ден да бъде готов за работа, едва ли има нещо по-противно от обстоятелството месени наред предварително да знае, че на тази и тази отдавна определена дата трябва да се яви тук или там и да извърши определена работа.