Ако бях склонен да оправдая своя стихиен и пропилян живот, то, разбира се, във всеки случай бих могъл да приведа няколко точки за оневиняването си. Бих говорил за това, че в моменти на истински труд, макар и само няколко пъти в годината, за мен не съществува никакво време, никакво здраве, никаква пречка нито ден, нито нощ, че тогава фанатично, като факир, забравил света и себе си, се хвърлям във вихъра на работата, от който после се завръщам уморен, смален и съсипан. Бих споменал още, че моето пилеене на времето не е просто леност и безредие, а и съзнателен протест срещу най-налудничавия, най-безумния и най-свят принцип на съвременния свят, а именно, че времето било пари. Сам по себе си изразът, естествено, е напълно правилен, времето лесно може да се превърне в пари, както електрическият ток лесно, се превръща в светлина и топлина. Безумното, лудешкото и подлото в този най-глупав от всички човешки принципи е само това, че „парите“ безусловно биват поставени като означение на най-висока стойност. В действителност въпреки всички привидни доказателства, които могат да служат за опровержение, съм празноскитащ, пилеещ времето си човек, който обича удобството и се бои от работата, а за другите пороци изобщо да не говорим. Нека ме презират, нека ми завиждат за това, никой освен мен не знае колко скъпо плащам за пороците си. Е, нека бъде така. Но следва да кажа още една дума против догмата „времето е пари“, защото е най-тясно свързана с историята на моето пътуване. Отвращението ми от тази догма на модерния свят и от самия модерен свят — подразбирам цялата машинна култура — е толкова голямо, че където е възможно, не смятам за достойно да се приспособявам към законите на подобен свят. Например докато днес минава за постижение в един ден да изминеш хиляда и повече километра с влак, аз намирам за недостойно човек да издържи по-дълго от четири до пет часа в пътуващ вагон и за пътуване, за което на другите стига едно денонощие, ми е потребна цяла седмица. За приятелите, у които тук и там гостувам по време на пътуванията си, понякога това може в известна степен да е досадно, защото, когато на някое място ми е що-годе приятно, често за много дни настръхвам срещу по-нататъшното пътуване, срещу опаковането на багаж и цялото неприятно и изморително суетене по гарите и железниците. Към житейските правила на много мъдреци спада и следното: „Всеки ден живей така, като че ли ти е последният!“ Е, а кой би искал в последния си ден да диша пушек, да влачи куфари и да се промъква през бариери на перони и да изпълнява всички жалки манипулации, които принадлежат към пътуването с влак? Единствено приятното е, че без право на избор си затворен в купе с други хора, но колкото и хубаво да е това, най-често след няколко часа загубва вълшебството си. А ако се появи щастлив случай и в купето на влака ти се падне да седиш с човек, предопределен да стане твой сърдечен приятел и без когото вече не би искал да живееш, би трябвало да си съвсем некадърен, ако след известно време не успееш да го уговориш да слезете заедно на някоя хубава гара и дори да го възхваляват, всякога въздейства върху другите, неизтерзаните, здравите, по забавен начин напълно противоположно като израз на буйно отприщена жизнерадост и веселост, от която здравите се удрят по бедрата, хилят се и цвилят; а после настроението им винаги се разваля и се чувстват малко обидени, когато от време на време прочитат вест от рода на тази, че много обичаният, популярният и преуспяващ комик Хикс необяснимо как в пристъп на меланхолия се хвърлил и се удавил.