За моя радост веднага след приемането ми бе отредено едно от просветленията, каквото се предвижда за нас, послушниците. Следвах указанията на Върховния и едва се бях присъединил към една от десетките, които тръгваха отвред из страната, за да се слеят за съюзния поход, когато изведнъж проникнах до недрата на една от тайните на нашия поход. Прозрях: навярно съм се свързал с поклонническо странстване към Изтока, което създава впечатление за определеност и неповторимост, но в действителност по възвишения си и същински смисъл пътуването към Изтока не беше просто моето и не просто настоящето, това шествие на вярващите и на преданите се стремеше към Изтока, към родината на светлината, непрестанно и навеки то беше на път през всички столетия, неотклонно по посока на светлината и чудото и всеки от нас, братята, всяка от нашите групи, да, цялата наша рат и нейният велик поход бяха само една вълна във вечния поток на душите, във вечната устременост на духовете към дома, към зората, към родината. Прозрението трепна в мен като лъч и веднага в сърцето ми се събуди едно слово, което бях научил в годината на своето послушничество и което винаги чудесно ми бе допадало, без всъщност да го разбирах, словото на поета Новалис — „Накъде ли вървим? Винаги към своя дом“.
Междувременно нашата група бе поела на път, скоро се срещнахме с други групи и все повече и повече ни изпълваше и ощастливяваше чувството за единство и общата цел. Верни на предписанията, живеехме като пилигрими и не си служехме с никой от уредите, които произлизат от един свят, оглупял от пари, числа и време и лишил живота от съдържанието му; към тях спадаха преди всичко машините, като железници, часовници и тям подобни. Друг, единодушно съблюдаван от нас принцип ни повеляваше да посещаваме и отдаваме почит на всички забележителни места, свързани с прастарата история на нашия Съюз и неговите вярвания. Всички свети места и паметници, църкви, достопочтени гробове, които се намираха някъде край пътя, биваха посещавани с преклонение, параклисите и олтарите — украсявани с цветя, на руините се отдаваше почит чрез песни или безмълвно съзерцание, на мъртвите — с музика и молитви. Нерядко при това бивахме осмивани и смущавани от невярващите, но и доста често се случваше пастори да ни благославят и канят на гости, деца с въодушевление да се присъединяват към нас, да учат песните ни и само през сълзи да гледат как продължаваме пътя си, някой стар мъж да ни покаже забравени паметници на миналото или да зареди сказание за своя край, младежи да поизминат заедно с нас част от пътя и да жадуват да бъдат приети в Съюза. На тях давахме съвети и им откривахме първите обичаи и упражнения на послушничеството. Случиха се първите чудеса, някои пред нашите виждащи очи, за други изведнъж възникнаха сказания и легенди. Един ден, бях още съвсем новак, най-неочаквано всички заговориха, че в шатрата на нашия предводител гостувал великанът Аграмант11 и се мъчел да го уговори да поеме пътя през Африка и там да освободи от мавританско робство неколцина братя от Съюза. Друг път били видели добрия домашен дух, джуджето катранджия12, утешителя, и предполагаха, че нашето странстване ще се насочи към Блаутопф. Но първото чудно явление, което видях със собствените си очи, бе следното: При почти срутена църквица в община Шпайхендорф се спряхме да отдъхнем и да отдадем почит на единствената запазена стена от параклис; там беше нарисуван огромен свети Христофор, а на раменете му седеше — малък и полуизличен от времето — Спасителя като дете. Предводителите, както постъпваха понякога, не тръгнаха направо по пътя, който щеше да ни отведе по-нататък, а подтикнаха всички нас да изкажем мнението си за това, тъй като параклисът се намираше на троен кръстопът и трябваше да избираме. Само малцина изразиха желание или дадоха съвет, един обаче сочеше наляво и настойчиво искаше да продължим по този път. Мълчахме и очаквахме решението на предводителя, тогава свети Христофор от стената вдигна ръката си с дългата груба тояга и посочи наляво, накъдето се стремеше и нашият брат. Всички мълком видяхме това, мълком и предводителите се обърнаха наляво и тръгнаха по този път, а ние ги последвахме с най-искрена радост.
10
Из поемата „Оберон“ на Кристоф Мартин Виланд (1733–1810). Превод от немски Федя Филкова. — Б.пр.