Нещо тъмно и болезнено прободе топлата, розова мъгла на мислите й. Тя го отпъди.
Протегна се. Беше се схванала, но се чувстваше чудесно. И бе протрита, усещаше го. Тя въздъхна, преситена.
Ти не си дама.
Тя възкликна, като искаше да забрави, че изобщо е чула тези омразни думи. Но той ги бе изрекъл и после устата му се бе спуснала и той се бе любил с нея. Блаженството, което последва бе изтрило съдържанието на думите му. Тя се напрегна, почна да рови в ума си и се опита да си спомни точния им разговор.
— Пожелах те още в първия миг, в който те видях — бе казал Дерек, като я прегърна и целуна бузата й.
— Това е, понеже си разгонен козел — отвърна Миранда. Той се захили.
— И ти ме искаше.
— Не е вярно!
— Помня как постоянно ме зяпаше страхливо и запленено.
— Това не е истина. — Тя се опита да си спомни дали наистина го е гледала по този начин.
Той се засмя, а ръката му се плъзна по гърдите й.
— Никога няма да забравя деня, когато едва не припадна, като си свалих ризата.
— Ти не си джентълмен!
— А ти не си дама. — Устата му се бе спуснала, прекъсвайки разговора.
Миранда усети как в очите й се надигат сълзи. Шегуваше ли се с нея? Закачлив ли беше тонът му? Имаше ли значение? Тя наистина не беше дама! Нито една дама не би приела един мъж с такъв ентусиазъм! А това със сигурност бе само малка част от онова, което показваше тя в реакцията към съпруга си. Как можеше да се държи като някоя евтина, зле възпитана уличница? Като… курва!
Тя вдигна завивките нагоре, обърна се настрана, сви се на топка, а всичката радост от това, че е открила съпруга й се изпари. Не остана нищо, освен срам и болка. Естествено той го мислеше. Понеже беше истина. Не че искаше да я нарани, но Дерек не беше джентълмен, така че какво му пукаше дали тя е дама? Но на нея й пукаше! Страшно много.
Миранда се опита да не мисли за страстната си реакция предната вечер, стенанията и виковете си. За миг й просветна откъде идеше тази нейна страна. Дядо й от майчина страна бе прочут женкар и немирник през целия си живот. Сменял любовниците си като носни кърпи, въпреки че бил женен. Умрял в апартамента на любовницата си на осемдесет и две годишна възраст, а последната му възлюбена бе двайсетгодишна актриса. Бе всеизвестно, че много черти от характера се предават през поколение. И сега всичко се обясняваше. Тя беше наследила страстната натура на дядо си.
Искаше й се да се завре в някоя дупка и да изчезне.
Вина и срам се бореха за надмощие у нея. Сега вече знаеше как се зачеват бебетата. Когато мъжът вземеше жена си по нормалния начин, тя смяташе, че това е правилно, неизбежно. Но Дерек бе преминал отвъд тези граници с ръцете и устата си. Мили боже! Какво щеше да каже отец Мигел, когато идеше да се изповяда? И можеше ли изобщо да си признае такова греховно съвкупление? А и щеше ли да има възможност да се изповяда? Трябваше да иде на църква!
— Добрутро, сънливке. — Дерек се усмихна и се протегна към нея, коленичи и я взе в обятията си. Погледът му бе топъл и нежен.
Миранда не го погледна. Не, помисли си тя решително, стига толкова!
— Миранда, как се чувстваш? — той вдигна брадичката й, като я принуди да срещне погледа му. Изразът му доби по-трезв вид, когато видя мрачната й физиономия. — Какво има?
Очите й се насълзиха. Тя се дръпна.
— Махни се. — Тя вдигна завивките до лицето си и простена изтерзано.
— Добре ли си? — Той стисна одеялото, истински загрижен. — Да не си болна? — Ръката му се долепи до челото й.
Тя стисна здраво очи, за да спре напиращите сълзи. Възползва се от извинението, което й предложи той.
— Не, боли ме главата и се чувствам ужасно.
Той я изгледа уплашен. Погали косата й.
— Нямаш треска — рече накрая той. — Ще ти донеса студен компрес за главата.
Миранда заплака. Не можа да се сдържи.
— Защо плачеш? — попита той с агонизиращ глас.
Тя простена и захлипа.
Той внимателно я обърна, ужасно уплашен.
— Боли ли те?
Тя не отговори.
— Миранда, къде те боли?
Тя долови остротата в гласа му.
— Просто имам главоболие — отвърна тя, като й се искаше да я прегърне и да й каже, че я обича. Снощи й беше казал това няколко пъти, но винаги насред някой много жарък момент.
Браг се запита дали не е виновен за болестта й. Тя бе толкова крехка, толкова уязвима. Похотта му ли беше виновна? Хрумна му нова мисъл, която го обнадежди.
— Миранда, да не би да ти идва месечният цикъл?
— Да — отвърна му тя, само и само да я остави на мира.
Той въздъхна от облекчение и се изправи.