— Какво залагат? — попита Миранда.
— Най-вече кожи, понякога и коне.
Двете момчета отначало изглеждаха равностойни. Никой не можеше да хване здраво другия. Биха се мълчаливо двайсет минути, като ту единият, ту другият надделяваше, а после едновременно се пускаха, за да се хвърлят отново един към друг. И двете момчета бяха задъхани, а лицата им бяха почервенели. Тя бе изумена, че никой не обяви борбата за равенство.
После племенникът на Дерек затисна опонента си в хватка, като сложи едната си ръка на врата му и накара момчето да коленичи. Миранда осъзна, че го души.
— Дерек! Някой да ги спре!
Той сложи ръка на рамото й.
— Той може да се признае за победен и всичко ще свърши. Но не се предава.
Миранда възкликна, когато лицето на момчето първо почервеня, а после пребледня, и накрая очите му се затвориха и той припадна. Победителят го пусна и от всички страни се понесоха поздравления. Миранда бе ужасена.
64
Тази нощ, като се върнаха във вигвама си, те седнаха навън на лунната светлина и се заприказваха за ранчото, като почнаха да кроят планове. Дерек се бе облегнал на един объл камък и притегли Миранда до себе си.
— Като начало — започна той — ще направя една къща с две стаи, но ще добавяме по един кат всяка година, докато се превърне в чудесен дом.
— Две стаи ни стигат — съгласи се Миранда, изненадана, че наистина мисли така. Животът й я бе променил толкова много.
— Едната ще е спалнята ни, естествено, а другата ще ползваме за дневна и за трапезария. Ще готвим над огнището, но догодина, ако всичко върви добре, ще купя една датска фурна от Сан Антонио. А по-късно и печка. — Той се протегна и хвана ръката й.
Тя се поколеба.
— Дерек, хайде да продадем ранчото на Джон. Можем да използваме парите от продажбата, за да си купим всичко, което ни трябва, дори да наемем прислуга. — Тя усети как той се напрегна.
— Не, Миранда — рече той накрая.
— Защо?
Той се намръщи.
— Нима искаш да използвам богатството на някой друг, за да се грижа за жена си? Не мога да го направя и това е.
Тя се извърна, за да го погледне.
— Сега е твое, знаеш това! Не ми принадлежи дори по закон.
— В ума ми си е твое — заинати се той.
— Тогава какво искаш да правиш с ранчото на Джон?
— Можем да го продадем и да сложим парите в банка за… — той се спря.
Тя възкликна.
— Ти не си имала мензис. Не го отричай. Вече минаха почти два месеца, нали? Ще имаш дете — при тази мисъл гласът му се изпълни с мъка, както и сърцето му.
— Може и да не съм бременна — възрази тя. Усети студен страх. Ами ако беше? Какво щеше да стане с тях? Дали Дерек нямаше да се отдръпне от нея? Толкова се боеше, че ще стане точно така. Дори не трябваше да го поглежда, за да разбере колко му е омразна мисълта, че тя може да има дете от Чавес.
— Има ли някаква вероятност да е от Джон? — попита внезапно той.
— Не.
— Но Джон умря само две седмици преди Чавес да те отвлече.
Миранда не искаше да обсъжда Чавес. Кошмарите бяха престанали и не искаше да се върнат.
— Не е на Джон — настоя тя, като се обърна, за да го погледне.
— Откъде си толкова сигурна? — попита той мрачно.
— Джон се люби с мен само три пъти — изстреля тя, а после прехапа устни.
Дерек зяпна. Тя извърна поглед.
— Защо, по дяволите, стана така?
— Аз не исках, а той беше добър — отвърна тя, а гласът й секна. — Аз му бях ужасна съпруга, Дерек. Джон толкова ме обичаше, а аз му отказвах.
Дерек я обгърна с ръце и я притегли в скута си.
— Той наистина те обичаше. Ти го направи много щастлив, сигурен съм в това. Любовта е много повече от това да спиш с някого, както и двамата знаем. Не се измъчвай.
Миранда се обърна, обгърна врата му с ръце, сгуши се до него и затвори очи. Ароматът й бе толкова опияняващ. Той си пое дълбоко въздух и я погали по косата.
— Толкова си всеотдайна — рече той внезапно.
— Какво?
— Ти никога не вземаш, Миранда, и си единствената жена, която познавам, която само се раздава.
— Това не е истина — каза тя, като си помисли, че е полудял.
— Никога не искаш нищо. Погледни живота си, в какво се е превърнал. Дойде тук, за да се омъжиш за богат фермер, а сега си едва ли не индианка. Животът ни е ужасно тежък, поне за теб. — Той повдигна брадичката й така, че погледите им се срещнаха. — Искаш ли всичко да е по-различно? Искаш ли… искаш ли да се върнеш в Англия?
Миранда го зяпна.
— Даваш ли ми избор?
— Не знам — отвърна той дрезгаво. — Искам да си щастлива, но не мисля, че мога да те пусна.
— Значи въпросът е хипотетичен.