— Миранда, какво има? — извика той, обзет от паника. Клекна до нея и тъкмо щеше да я прегърне.
— Не ме докосвай — от нея се изтръгна стон, а после още един.
Но той все пак го направи.
— Болна си. Нека те заведа вътре — рече той мрачно, като я повдигна.
— Не! О! — тя започна да повръща неудържимо и Дерек бързо я свали на земята, като изчака, докато премине.
— Само ти се гади ли? — попита той с изопнато лице, като я отнесе бързо във вигвама.
Миранда се страхуваше да говори. Щеше пак да повърне, ако той не спреше. Но тогава той внимателно я положи в леглото. Тя се сви и изстена.
— Миранда, ставало ли ти е така и преди? — попита рязко Дерек, застанал над нея.
— Да — прошепна тя и затвори плътно очи.
— Ще ти донеса билков чай, който ще ти помогне — каза той, като се завъртя и излезе. Чувстваше се невероятно бесен, докато отскубваше билките, които използваха апахите за сутрешно неразположение. Той не искаше да отгледа това дете. Не искаше да гледа как Миранда расте и се подува от това бебе, продукт на насилието и похотта на друг. Не искаше тя да минава през агонията на раждането заради този негодник Чавес.
— Проклятие! — Юмрукът му удари дънера на дървото, пред което бе коленичил. Болката му донесе облекчение. Искаше да счупи проклетото дърво, а може би и ръката си.
Всеки път, когато погледнеше към това дете, щеше да си спомня как Чавес бе изнасилил жена му. Всеки път.
Като донесе чая, направен от листата, Миранда спеше, така че той я остави. Отиде до конете, все още застанали с шест огромни борови трупи, завързани отзад, и ги поведе към мястото край потока, където бяха решили да построят къщата. Тук поляната се простираше надлъж и нашир. Всъщност тя бе част от една долина и гледката бе невероятна, а небето бе набраздено от планински върхове, покрити със зеленина и бели снежни калпаци най-отгоре. Долината бе тучна и гъста, прекалено камениста, за да сеят нещо, освен за собствени нужди, но идеална за пасище. Всъщност, замисли се той, едрият рогат добитък можеше да оцелее и с много по-малко от това. Може би щеше да се опита да подобри породата, за да дава по-добро месо и да увеличи невероятната издръжливост на животните.
Ала в ума му не спираше да се върти мисълта за детето.
Миранда приготвяше обяда им, когато той се върна по-късно, прегрял и запотен и прекалено ядосан, за да говори. Той седна безмълвно и видя усмивката й, но все едно не я забеляза. Имаше чувството, че целият му идеален свят току-що се бе сгромолясал.
— Дерек? Какво има?
— Нищо.
Тя се спря.
— Не разбирам какво ми има. Сега се чувствам отлично.
Погледът й се бе спрял невинно върху непроницаемото му лице. Защо изглеждаше толкова навъсен?
— Не си ли чувала за сутрешно неразположение, Миранда? — сопна й се той.
Тя потръпна от тона му.
— Сърдиш ли ми се? — гласът й затрепери.
Той се изправи, пусна чинията си и я изрита настрана.
— Не, Миранда, развълнуван съм до полуда от това, че ще родиш копелето на Чавес. Не си ли личи?
Очите й се разшириха и шокът й не можеше да се сбърка.
— Сигурен ли си?
— Да, по дяволите! Жените в ранните етапи на бременността си повръщат сутрин, точно като теб. — Той се обърна сковано. — Не съм гладен. Връщам се на работа.
Тя се загледа след него, докато се отдалечаваше с нервни, напрегнати крачки, а тялото му бе сковано от ярост. Той отиде до конете и ги поведе към гората, за да донесе отсечените трупи. Очите й се насълзиха. Мили боже, помисли си тя, защо? Защо ми даде дете, заченато от насилие? Защо?
Тя хвана смутено корема си и се опита да установи в кой месец е. Две сълзи се затърколиха по бузите й, докато гледаше как мъжът й изчезва в гората. Тъкмо се открихме един друг и сега това, помисли си тя, не искам дете, заченато от насилие и бруталност. Искам дете от мъжа си. Тя заплака.
Сълзите й бяха слаби, безпомощни, от самосъжаление. Когато пресъхнаха, тя се почувства по-добре, по-силна. Събра дрехите за пране и ги занесе до потока, като през цялото време си мислеше за божията воля и как никой смъртен не можеше да я разбере. Това дете беше дошло по божията воля, а пътищата божии са неведоми. Имаше причина. Тя не знаеше каква е, но знаеше, че това бебе няма никаква вина за злото, което баща му е причинил. Усети прилив на закрилническа майчина топлина и осъзна, че иска това дете.
Като удряше дрехите с една голяма бухалка, тя се замисли за сина на Дерек и веднага разбра. Синът му бе полуапах, отгледан от команчите. Това момче бе полукоманч и щеше да бъде отгледано от мъж с апахска кръв във вените си. Тя почти захвърли греблото. Сякаш господ връщаше на Дерек сина му.