Една ръка се уви в косата й. Тя проплака от физическата болка, докато започнаха да я влачат за косата, а после я пуснаха и тя се просна по лице. Чу мъжки гласове, възбудени. Караха се. Тя отвори очи и повдигна глава. Едър бял мъж, облечен в еленови кожи говореше на индианците и правеше жестове с ръце. Какво ставаше? Къде беше тя? А Дерек?
Това не можеше да е истина. Тя бе с Дерек в красивата им поляна, сигурна и спокойна. Не… Дерек бе мъртъв! Не… Скоро щеше да дойде и да я спаси… Дерек, обичам те…
Чувството, че се носи и се рее се засили. Обгърна я мъгла. Влажна мъгла… Англия. Майка й, някакъв парк, подкастрени алеи. Майка й я обичаше. Тя бе мъничка, толкова мъничка, момиченце. Мъглата бе хладна и мека, като пухкав облак. Тя не искаше да я оставя, но някой я разтърсваше. Миранда се насили да отвори очи и сърцето й трепна, като видя гърдите, покрити от еленова кожа.
— Дерек.
Мъжът се усмихна.
— Това е щастливия ти ден, малката. Айде. Бая път ни чака.
Миранда запремига и се вгледа в големия, мръсен непознат. Дерек бе мъртъв. Нищо друго нямаше значение. Команчите си бяха заминали. Когато мъжът я дръпна, за да се изправи на крака, тя се движеше така, сякаш бе упоена.
70
Той не знаеше колко дълго е бил в безсъзнание. Това беше първата му свързана мисъл — че е в съзнание. Следващата бе Миранда.
Той се съсредоточи.
Бе ранен — щеше да умре, ако не направеше нещо. Изпитваше ужасна болка в гърба. Гърдите му го изгаряха, но тази болка бе незначителна на фона на другата. Той бе немощен и като отвори очи, вече се зазоряваше — всичко бе обвито в розово-червена мъгла. Той затвори очи и отново припадна.
Като се свести отново, слънцето бе високо и напичаше. Той успя да измъкне ножа от калъфа му. След това усилие трябваше да си почине. Сряза ризата си. Щеше да загуби съзнание. Не! Трябваше да живее… Да намери Миранда.
Бореше се с обгръщащата го тъмнина. Наряза ризата си на неравни ивици. После отново припадна.
Но само за няколко часа, както забеляза, като дойде отново на себе си. Все още държеше ножа в ръка и го пусна с голяма мъка, като сложи и двете си ръце върху копието, стърчащо от гърдите му. Бе на хубаво място, забеляза той, под ключицата, над белите дробове. Беше извадил късмет. Усмихна се наум, като се сети колко е иронична тази мисъл. Трябваше му сила. Той дръпна, изстена от болката и се пребори с вълните от надигащо се замайване.
Опита се пет-шест пъти, преди най-после да успее да измъкне копието и тогава кръвта отново бликна. Само с усилие на волята успя да смачка парче от ризата си и го притисна върху раната. Претърколи се по корем, като продължаваше да държи плата до гърдите си. Отказваше да припадне.
Знаеше, че ножът продължава да е в гърба му, защото бе паднал срещу него, преди да се извърне полусъзнателно настрана. Болката бе непоносима, високо в гърба му, в рамото, в костите и мускулите. Той бе толкова отпаднал. Трябваше да го извади, но още нямаше толкова сили.
Допълзя до потока. На два пъти изгуби съзнание и му трябваха часове, за да измине трийсетте ярда. Тялото му пламтеше и той знаеше, че започва да го втриса. Но нямаше да умре. Плъзна се във водата. Пи дълго.
С ножа си наряза останалата част от ризата си на ивици. Това трая доста. През цялото време стоеше в потока и оставяше водата да измие раните му. Превърза топката плат към гърдите си с ивица плат, като продължаваше да кърви. Бе крайно отпаднал, но решителността му взимаше надмощие над всичко останало. Той забрави за ножа, забит в гърба му, знаеше и без да се опитва, че не може да направи нищо, за да го извади, не и сега.
Не можеше да си мисли и за Миранда. Но за момент се запита дали и апахите са нападнати. Заспа.
Събуди се горящ от треска, но го очакваше. С отчаяние се вкопчи в моментите на ясно съзнание. Раната на гърдите му бе спряла да кърви и бе започнала да се съсирва. Знаеше, че не бива да я мокри, но знаеше и че може да умре от треската. Вече бе разбрал, че раната в гърдите е по-сериозна. Изпълзя във водата, докато го покри, бистра и прохладна, и отново заспа.
Събуди се студен, колкото преди, но не помръдна, защото не можеше. Студените тръпки се редуваха с изгаряща топлина. В един момент започна да се мята, да бълнува и да сънува, най-вече Миранда. Преживя отново времето, което бяха прекарали заедно. Усещаше докосването й по челото си, толкова хладно и меко.
Видя сина си като новородено и усети гордост. Момчето викаше буйно и енергично още от първия си миг на белия свят. Дерек го държеше. Жена му се усмихна уморено. Тя бе апах. После пред очите му се превърна в Миранда. Момчето в ръцете му стана копелето на Чавес. Той се втренчи, прегърнал бебето, без да може да го пусне, но не искаше да го докосва. Детето се промени, превърна се в собствената му плът и кръв, а после пак се върна в образа на нежеланото копеле. Накрая видя сина си, висок, юноша, команч. Дерек защитаваше Миранда от сина си, който я нападаше и искаше да я убие. Браг се приготви да защити Миранда от собствената си плът и кръв.