— Коя е тази? — полюбопитства Лил, а сините й очи бяха дружелюбни.
— Бела. Нуждае се от грижи. Искам да я оправиш и да видиш дали не можеш да я накараш да проговори. Може да е глуха и няма, не знам. Аз лично не мисля, че е слабоумна. В тези очи има такава празнота — Моли се вгледа намръщено в Миранда. А после добави: — Погрижи се и да хапне нещо. Искам да я поохраним.
Моли си тръгна. Тя се притесняваше за момичето и това не й харесваше. Беше пресметлива търговка. Ако не беше такава, щеше да продължава да е по гръб всяка нощ като момичетата, вместо само когато й се прииска.
— Здравей, Бела — започна Лил. — Леле мале, колко си мръсна. Обаче наистина си хубава. Дай да свалим тези дрехи.
— Тя се запита дали момичето изобщо я чува. Сигурно не, понеже само седеше в средата на стаичката, където Моли я бе оставила.
Лил я съблече, след като поръча да донесат топла вода и вана. Момичето бе слабо и цялото в синини. Съжали я. Знаеше, че Честър я е довел тук. Лил сама си бе избрала този живот, така че имаше разлика. Въздъхна и помогна на Миранда да влезе във ваната, като не спираше да говори през цялото време.
— Нещата тук наистина не са толкова лоши. Моли се преструва на подла, но всъщност не е. Имаме много храна и един почивен ден в седмицата. Моли казва, че е важно да си почиваме. По-добре било за бизнеса, така казва. Иска да сме свежи. Ти си толкова хубава, че ще си много популярна. Изобщо ли не говориш?
Миранда погледна към жената, която я къпеше, и я видя като през мъгла. Жената й говореше и думите идеха от много далеч. Тя се зачуди къде е. А, да, Галвестън. Честър я бе купил от команчите. Продаде я в един бордей — точно както Дерек й бе казал. Дерек. Тя не можа да му каже колко го обича и сега той никога нямаше да го узнае.
— В очите ти има толкова болка — рече състрадателно Лил.
— Той нарани ли те?
Трябваше да положи прекалено голямо усилие, за да отговори, така че не каза нищо.
Лил я изкъпа много нежно и внимателно, сякаш бе малко дете. Дори състрадателното й докосване не можа да изтръгне Миранда от скръбта й. Лил й помогна да излезе от ваната, продължавайки да бъбри за последните клюки от Галвестън, докато грижливо я подсушаваше. Когато я уви в дебелата кърпа и я положи в леглото, Миранда не се противи. Лил започна да реши сплъстената й коса.
— Мили боже! Никога не съм виждала толкова много коса на една глава. Ти си късметлийка, Бела, знаеш ли?
Лил свърши и разпръсна косата на Миранда върху раменете й, за да изсъхне. Махна кърпата и й подаде един халат от гардероба, много подобен на този, който носеше самата тя. Миранда го погледна без любопитство, той беше прозрачен и не скриваше нищо. Това й напомни факта, че наистина е в бордей. Но го облече. Не й пукаше. Вече нищо нямаше значение.
72
Миранда вдигна глава, когато Лил се върна в стаята с поднос с храна. Лил се усмихна ведро.
— Здравей отново, Бела. Донесох ти малко храна.
Храна. Тя не беше сигурна кога бе яла за последен път, но ароматът на чили и боб бе остър и макар че й беше все едно дали ще яде или не, стомахът й ядно се бунтуваше. Неволно погледна към пълния поднос. Въздъхна и каза на Лил:
— Казвам се Миранда, а не Бела. Очите на Лил се ококориха от изненада.
— Ама ти наистина можеш да говориш! О, миличка, толкова се притеснявах за теб! Добре ли си?
В отговор Миранда почувства как очите й отново се насълзяват. Извираха отнякъде дълбоко в нея, в душата й. О, Дерек.
— Какво има, миличка? — тонът на Лил бе съчувствен.
— Мъжът ми.
Лил седна на леглото до нея.
— Искаш ли да ми разкажеш? Може би ще ти олекне.
— Но няма да го върне — рече меко Миранда.
— Съжалявам.
Миранда поклати глава.
— Не мисля, че мога да продължавам без него — гласът й секна.
Лил преметна ръка около нея.
— Трябва, мила. Ако той те обича толкова, колкото и ти, значи ще иска да продължиш.
В думите й имаше истина. А имаше и нещо друго, нещо, за което бе избягвала да мисли през цялото време и ръката й несъзнателно се премести към корема й в стар като света закрилнически жест.
Лил ахна.
— Миличка, да не си бременна? Миранда кимна.
— Тогава трябва да ядеш и да продължиш да живееш — рече твърдо Лил.
Миранда знаеше, че тя е права, но не знаеше дали ще може.
— Толкова е трудно.
— Не, не е. — Тя сложи подноса в скута й и й подаде една лъжица. — Хапка по хапка.
Миранда започна да яде.
— Миличка, ще ида да видя дали не мога да ти осигуря още няколко дни за траур, за да се стегнеш, преди да започнеш работа.