— Надявам се изобщо да не разбере за това — промърмори Уелш, като се качи на дилижанса с изненадваща пъргавина. Той изплющя с юздите. — Дий! Дий! Айдееее!
Миранда и леля й се отдръпнаха и гледаха изумени, докато конете се мъчеха да освободят дилижанса. Колелото само задълба още по-дълбоко в браздата.
— О, спрете, мистър Уелш! Спрете! — извика Миранда. — Потъвате по-дълбоко.
Уелш въздъхна и слезе.
— Просто ще трябва да… А, ето го и Браг!
Миранда чу тропот на копита и го видя да пристига в галоп с притъмняло лице.
— Какво става? — извика той, но очите му вече бяха открили проблемното колело и той тихо изруга. Скочи от жребеца.
— Аз съм виновен — рече Уелш нещастно.
— Напълно си прав, по дяволите — скастри го Браг.
Очите на Миранда се разшириха.
— Мистър Уелш е човек — възпротиви се тя. — Всеки греши.
— Ти да мълчиш — рече Браг, като се обърна към нея, а очите му бяха потъмнели от гняв. Той захвърли шапката си на земята. Миранда не можеше да повярва, че се е ядосал до такава степен заради толкова малко произшествие.
— Вие сте непоносим — прошепна тя, без да иска да изрича това на глас.
Той се нахвърли върху нея, а на лицето му бе изписана истинска ярост.
— Непоносим значи? Произшествията означават смърт, когато си на пътя! Разбираш ли сега? — крещеше той.
Миранда отстъпи, уплашена от явно отприщената му ярост.
— Но… това е само…
— Ами ако бяхме в земите на команчите? — Той бе снишил гласа си, но устата му бе побеляла. — Ако това бе счупило оста? А? Ами ако бяхме заклещени неподвижни в продължение на часове, докато я поправим и някой боен отряд ни нападнеше? — той се извърна от нея отвратен.
— Това няма да се повтори — рече Уелш тихо.
— Ти карай, аз ще бутам — рече Браг с по-спокоен тон.
Сега Миранда разбра, но това не правеше характера му по-поносим. И тогава, точно пред очите й, той свали ризата си и нехайно я захвърли настрани.
Тя възкликна, а сърцето й се качи в гърлото, задушавайки я. Лицето й започна да гори и тя се чувстваше замаяна и не на себе си. Бе скандализирана. Мъжът стоеше полугол пред нея. Тя омаломощено протегна ръка и се подпря на колелото на дилижанса, като си вееше яростно.
— Капитан Браг! — възкликна леля й ужасена. — Как смеете да се събличате пред племенницата ми!
Браг изобщо не бе обърнал внимание на реакцията на Миранда, понеже бе започнал да разглежда колелото в мига, в който захвърли ризата си. Сега се изправи, а устните му се изкривиха в развеселена усмивка, като погледна към лейди Холкум, а после и към Миранда. Усмивката му угасна.
Тя бе много, много бледа и си вееше бързо-бързо, загледана право напред в някакъв далечен обект. Леля й отново шумно запротестира срещу голото му тяло и като седна на колене пред Миранда, започна да разтрива китките й.
— Боже господи! — възкликна Браг. — Никога ли не е виждала мъжки гърди преди това? Да не вземе да припадне? — Той не можеше да повярва.
— Естествено, че не е — сряза го лейди Холкум, а лицето й бе почервеняло от ярост.
Миранда го погледна за миг, видя широките му, окосмени гърди и поруменя. Ветрилото й започна да се вее по-бързо. Браг се засмя — това бе прекалено. Приближи се до нея.
— Пречиш — рече той, но без да е груб.
Горкият Джон! Какво щеше да прави с тази фригидна девственица? Той докосна рамото й, за да я дръпне настрани, но тя си пое дълбоко въздух и избяга оттам, сякаш той бе самият дявол, дошъл да я отведе със себе си. Той подтисна смеха си и отиде до вагона, за да се овладее.
— Добре, Уелш, подкарай тези коне — извика той, като се опитваше да забрави за Миранда.
Но Миранда не можеше да забрави за него. Всичко, за което можеше да мисли в момента бе златистата му, блестяща и гола плът, изпъната и със стегнати мускули. Лицето й отново поруменя. И той имаше всички тези тъмни косми — това бе неприлично! Тя преглътна сухо и чу Браг да пъшка, докато леля й успокоително я потупваше по рамото.
Миранда не знаеше какво й става. Погледна го над ветрилото. Стоеше едва ли не точно зад него и нов приток на ален цвят заля лицето й. Той се бе навел, раменете и ръцете му бяха залепени за задния край на дилижанса, докато го буташе напред с цялото си тяло. Гърбът се бе набраздил от усилията му. Задникът и бедрата му се бяха изопнали под меката, прилепнала еленова кожа, която само го подчертаваше, сякаш бе гол. Този път тя не можеше да отмести очи.
— Миранда! — извика леля й. — Престани да зяпаш капитан Браг!
Миранда се изчерви и бързо сведе поглед. Тя се засрами, че леля й я хвана да го гледа и още повече, задето й се скара за това достатъчно високо, та да чуят Уелш и Браг. Но още докато стоеше, забила поглед в земята, тя чу Браг да пъшка отново — гърлен, животински звук, който накара тялото й да зажадува топло, сладостно, странно. Отново вдигна очи и ги спря върху огромното му, пленително тяло и този път видя, че дилижансът тръгна напред.