76
Той се облегна на лакът и й се усмихна. Тя срещна погледа му и му се усмихна в отговор. Хванаха се за ръце.
— Обичам те — рече той с дрезгав глас.
— Обичам те — отвърна тя.
Той се протегна и я докосна по бузата. Ръката му се плъзна надолу и хвана гърдите й, усещайки как у него отново се надига жажда. Започна да гали гладката й, извита плът, като се дивеше на красотата й. Прокара ръка по тялото й, към леката извивка на корема й. Спря я там, а после започна бавно да търка малкия хълм.
— Страхувах се, че си умрял, преди да успея да ти кажа колко те обичам — рече тя.
— Кажи ми сега.
— Не мога да живея без теб — рече тя.
Погледите им потънаха един в друг.
— Кожата ти е толкова гладка — прошепна той, като започна да изследва корема й — толкова бе стегнат и копринено гладък. Той се наведе и с езика си накара зърното й да щръкне. Пое го с уста и леко го засмука. Тя притаи дъх. Кръгообразните му ласки се увеличиха, като се спуснаха по-надолу. Той плъзна пръст във влажната, мокра долина отдолу. Тя потрепери.
Той нежно я милваше, а устата му си играеше със зърната й. Тя хвана главата му и разтвори бедра, като се изви срещу него. Той внимателно се претърколи настрана, допрял гърди до гърба й. Тя се обърка.
— Повдигни крак — промълви той и Миранда вдигна горния си крак, като го сви в коляното. После влезе във влажния й пулсиращ вход изотзад, като хвана хълбоците й и се спря, пълен, тежък и изопнат в нея.
— О, Дерек — прошепна Миранда.
Той се засмя, смях на сексуална мощ и желание. Започна да се движи бавно.
— Как се чувстваш?
— Толкова пълна. Дерек…
Той се протегна, за да погали гърдите й, докато я милваше бавно. Целуна врата й, рамото й, шията й отстрани. Тя възкликна, без да може да помръдне заради позата им, но искаща, искаща още. Изстена.
Той разбра и започна да тласка по-силно и по-решително. Ръката му се спусна по-надолу от гърдите й, мина по корема й, към издутата перла. Започна да се движи все по-бързо и по-бързо. Когато тя извика, той я обгърна с ръце, като тласна още веднъж, и втори път, потрепери и се изпразни целият в нея, изстреля всичко, което имаше. Те лежаха потни и неподвижни, дишаха тежко, а сърцата им биеха учестено.
Тя се обърна по гръб.
— Само като си помисля, че някога смятах любенето ни за нещо лошо.
— Вече не мислиш ли така?
Очите й бяха по-възрастни, по-мъдри, загатващи за тъга и трагедия.
— Глупачка ли съм?
Искаше му се да си бе спестила изпитанията, през които премина. Сложи ръка върху нея и леко я целуна.
— Дерек?
— Да?
Вече не изглеждаш изтерзан заради детето ми. Той взе ръцете й.
— Няма да те лъжа. Не е леко. Но мисля, че овладях гнева си, поне по-голямата част. — Той я погледна сериозно. — Ще направя каквото мога, Миранда. Кълна се.
— Знам, че е така — рече тя и се усмихна, а в очите и заблестя надежда, надежда и любов. — Понякога си мисля за сина ти — прибави тя.
Внезапно той си спомни един сън, в който новороденият му син се бе превърнал в сина на Чавес. Намръщи се.
— Какво искаш да кажеш?
— Преди доста време се сетих, че някое семейство команчи отглеждат момчето ти, а ти ще отгледаш момче с кръв на команчи. Може би това дете е дар от бога.
Той я погледна. Не вярваше, че това бебе е божи дар, но го порази как случката се бе обърнала наопаки — почти прекалено идентично, за да е съвпадение. Той бе полуапах, Чавес бе полукоманч…
— Неведоми са пътищата господни.
— Знаеш ли — подхвана той замислен, — забрави за малко за господ. Някой е взел момчето ми и го е отгледал като свое, несъмнено понеже е нямал собствен син. Някой се е грижил за него и може би го е обичал — той се загледа през прозореца.
— Точно както ти ще отгледаш детето ни и ще се грижиш за него — довърши Миранда. Тя знаеше, че е поразен от съвпадението на паралелните ситуации. Знаеше, че така е било предопределено и един ден и той щеше да го осъзнае.
Дерек я притегли по-близо.
— Нямам търпение да те заведа у дома.
Тя се надигна.
— У дома?
Той я погледна в очите и видя притеснението й.
— Ще построим наново ранчото на Джон — рече той. — То ще е много по-безопасно от моя край, тъй като е близо до Сан Антонио. Онзи път бе нещастна случайност, Мир…
— Не!
Те се спогледаха, сърцето му се сви, а тя изглеждаше готова да заплаче. Когато той заговори отново, гласът му бе много спокоен.
— Миранда, ранчото на Джон бе нападнато по воля на Чавес…