— Не! — тя седна в леглото и дръпна завивките нагоре. — Не мога. Дерек, обичам те. Ала мразя тази земя.
Той се уплаши.
— Какво искаш да правим?
— Да живеем в някой град — който и да е. Дори Сан Антонио. Но няма, Дерек, няма да ида да живея в тази забравена от бога пустош, не и сега, след като те открих отново, не и когато ще имаме дете. Дерек, теб едва не те убиха!
— Разбирам — рече той. Миранда се протегна към него.
— Моля те. Заради мен. Моля те.
Той се опита да се усмихне, но не успя.
— Добре, принцесо. Знаеш, че никога няма да те накарам да направиш нещо против волята си.
С облекчено изхлипване тя се отпусна в обятията му.
Той я прегърна, като се питаше как ще се справят. После се зарече, че ще направи всичко, което зависи от него, за да успеят.
77
Дерек я заведе обратно в Сан Антонио, а после замина да построи отново ранчото на Джон.
Отначало Миранда възразяваше с думи, а после мълчаливо. Той я остави на грижите на една възрастна шивачка, вдовица, която живееше в града. По пътя на обратно осъзна, че никога няма да е щастлив, ако живее в града — нито пък можеше да я пусне да се върне в Англия. Никога. Щеше да построи наново ранчото на Джон, което бе близо до Сан Антонио, и преди Чавес никога не бе имало проблеми с команчите заради големината и местоположението си. И по някакъв начин щеше да я накара да промени мнението си, независимо колко време щеше да му отнеме.
Веднъж седмично ходеше до града, за да я види. Подобно на повечето тексасци, Дерек нямаше почти никакви пари в брой, така че трябваше да построи всичко сам, от нула, и започна с къщата. Тъй като бе законният собственик на ранчото, можеше да взима на вересия материалите, от които се нуждаеше. До началото на август къщата бе построена, макар и по-малка от предишната — един етаж с три стаи: кухня-трапезария, кабинет, служещ за дневна, и спалнята им. Помогна му и фактът, че всички камини бяха още на мястото си. Къщата можеше да се разширява по-късно. Съседите му дойдоха да помогнат за построяването на хамбара, сушилнята също бе завършена. Той беше построил основите на къщата за работниците, но реши, че ще я довърши на спокойствие по-късно. Трябваше да наеме хора, които да съберат добитъка на Джон, но нямаше пари за заплати, така че, докато не продадеше малко месо, се налагаше да почака и да се справя сам. Продаде собствената си земя в Пекос. След всичко, което се случи, той знаеше, че никога повече няма да може да живее там — за Миранда да не говорим.
Вече си личеше, че е бременна — в петия месец, а може би и в шестия. Толкова му беше трудно да живее далеч от нея и седмичните му посещения просто не бяха достатъчни. Знаеше, че и тя се чувства по същия начин. Харесваше му как очите й грейват, когато се появяваше при нея в неделната сутрин. Понякога, макар да бе изтощен от целодневната работа, той се прибираше в града в събота вечер, за да я види. Водеше я на вечеря и на разходка на лунна светлина. Намираха някое закътано място край реката и се любеха така, сякаш им бе първият път. Само когато бяха заедно, се чувстваше цял и макар че тя го слушаше с любезен интерес, като й разказваше докъде е стигнал строежът, той знаеше, че все още е разстроена от действията му. Нямаше представа как ще я вразуми. Бързо приближаваше точката, когато щеше да му дойде до гуша.
Миранда прекарваше част от времето си, като помагаше на мисис Леандър, шивачката, в замяна на това, че тя се грижеше за нея. Предложи помощта си след първите две седмици, когато осъзна, че Дерек няма пари в брой. Знаеше, че се натрапва на жената — която не можеше да устои на чара на Дерек — и се справяше много добре с иглата и конеца. Мисис Леандър се зарадва, че има помощничка за цената на стая и храна.
Миранда прекарваше свободното си време, като правеше дрехи за себе си и за бебето. Понякога двамата с Дерек седяха в спокойна тишина и той я гледаше как плете чорапки, а лицето й сияеше от радостта на бъдещата майка. Той бе стигнал до точката, когато смяташе, че не му пука, че детето не е негово или поне не много. Толкова се радваше да я види щастлива в такива моменти. Само да можеше да е щастлива при него, вместо да живеят разделени.
Дойде моментът, когато усети, че трябва да тропне с крак.
Ранчото бе готово. Бе топло лятно утро и като го видя, Миранда се хвърли на врата му с изненада, понеже бе средата на седмицата.
— Дерек, какво правиш тук?
Той я хвана здраво за раменете.
— Време е да си събираме нещата, принцесо.
Тя го зяпна.
— Взимам те с мен у дома.
Тя заотстъпва.
— Казах ти…
— Не, Миранда. Ти си моя жена и мястото ти е до мен. Ти си нещастна без мен и аз — без теб. Не можем да продължаваме да живеем по този начин. Взимам те със себе си. Бих предпочел да си с по-широки възгледи. Бих предпочел да искаш да ме зарадваш, да ме ощастливиш така, както аз правя всичко възможно, за да те направя щастлива. Но като не успявам да го сторя, просто те взимам с мен въпреки желанието ти.