— Какво правиш? — попита той, като хвърли бърз поглед към нея.
Тя стисна зъби и мушна пушката в квадратния отвор на капака, като надзърна навън. Възкликна, отново изпълнена със страх. Никога не бе виждала толкова много индианци на едно място, всичките изрисувани и крещящи. Обстрелваха къщата със стрели. Няколко от тях имаха мускети, а съвсем малко — съвременни пушки. Бяха подпалили останалите сгради и сега палеха дома им. Сърцето на Миранда отново се изпълни с гняв. Тя се прицели, натисна спусъка и извика, когато индианецът, по когото стреля падна от коня си.
— Страхотен изстрел! — възкликна Дерек, като хвърли колта си на Елена и взе една пушка. Подаде на Миранда другия си колт. — Използвай това. Винаги си се справяла по-добре с пистолет, отколкото с пушка.
Те стояха един до друг сякаш с часове, но всъщност бяха минали не повече от трийсет минути. Почти половината команчи дори не спряха, като стигнаха до къщата им, а продължиха към Сан Антонио. Къщата не пламна. Миранда не знаеше колко команчи са застреляли Дерек и Джейк, но тя самата бе улучила поне шестима. После, също толкова внезапно, както бяха нападнали, те се обърнаха и тръгнаха на юг.
Дворът бе пълен с ранени и мъртви индианци — двайсетина, че и повече.
Миранда сложи колта си на перваза и избърса потта от челото си. Осъзна, че Дерек я е загледал и успя да се усмихне изнурено.
— Гърбът ми ще ме убие — рече тя.
— Миранда — прошепна Дерек. — Миранда, погледни какво направи.
Тя го погледна и изведнъж устните й се разтеглиха в усмивка — толкова ликуваща, че сърцето му подскочи лудо.
— Така им се пада — рече тя разпалено. — Тези негодници ще се замислят, преди отново да припарят тук!
Дерек отметна глава и избухна в смях, а после я грабна в обятията си.
— Господи, ти си великолепна — рече той.
80
Бойната група команчи, които наброяваха петстотин воини, бяха минали покрай Сан Антонио, помели Викторио, а после продължили напред и разрушили крайбрежния град Линвил. След това команчите се насочили към равнините си с две хиляди крадени коня, като оставили двайсет и четирима убити тексасци.
Всеки мъж в Тексас, който можеше да носи оръжие се надигна, включително и Дерек. При Плъм Крийк тексасците отмъстиха за мъртвите си, като убиха петдесет команчи, без да загубят нито един свой човек. Дерек се върна в ранчото, но деветдесет тексасци решиха да продължат, като навлязоха дълбоко в територията на команчите. През октомври предприеха изненадваща атака, като убиха около сто и трийсет команчи, включително жени и деца. Линията на поведение спрямо команчите бе решена — агресивно изличаване. Това беше краят на славните дни за команчите.
На Бъдни вечер Миранда усети родилните мъки. Бори се дълго и усилено, двайсет и четири часа, но роди ревящо момче в ръцете на Елена, а Дерек стоеше пребледнял до нея и я окуражаваше. Бебето веднага започна да плаче негодуващо, задето е излязло на бял свят. Миранда се строполи на леглото изтощена. Дерек затвори очи, също толкова уморен. Елена забъбри развълнувано на испански, докато миеше детето, хвалейки всичките му атрибути.
— Дерек?
— Тук съм — рече той прегракнало. Не искаше никога повече да преживее подобно нещо. Никога. Държеше я за ръката. През целия си живот не се бе чувствал толкова безпомощен. Не можеше да стори нищо, освен да окуражава жена си, докато тя страдаше и се мъчеше. Той бе абсолютно потресен.
— Момче ли е?
— Да, принцесо, момче — той се наведе и докосна с устни мокрото й от пот слепоочие. Всеки момент можеше да припадне. Да гледа раждането на жена си бе по-лошо, отколкото да тича по седемдесет мили дневно цяла седмица!
— Сеньор — извика Елена и преди Дерек да се усети, тя му подаде врещящото червенобузесто дете, загърнато в дебела бяла кърпа.
Той се втренчи изумен в бебето в ръцете си. Какво точно трябваше да прави, по дяволите?
— Елена, не мога… Остави на мен — рече той.
Елена почистваше Миранда, но той не гледаше към леглото. Вместо това откри, че се е втренчил в бебето, което продължаваше гръмогласно да реве. Мъничките пръстчета на мъничката ръчичка шаваха. Невероятно. Нима собственият му син бе такъв дребосък, когато се роди? Не можеше да си спомни. Усети, че люлее бебето — не можеше просто да го остави да си плаче. Но бебето продължи да реве.
— Мисля, че е гладно — рече той с мек глас. При звука на гласа му бебето спря да плаче и го погледна със сините си очи. Дерек се усмихна.
— Дерек — прошепна Миранда, прекалено изтощена, за да говори по-високо.
Той реагира, отиде бързо при нея, подаде й бебето, като се боеше, че може да го изпусне или че ще го нарани само от подаването. Гледаше как Миранда го взима в обятията си, а очите й блестяха.