— Колко е красив — прошепна тя.
Лично Дерек смяташе, че не е никак хубав, но не сподели мнението си. Погледна лицето на жена си, а после се загледа в сина си като омагьосан. Бебето правеше смучещи движения с уста.
— Гладен е — повтори Дерек със страхопочитание.
Миранда премести бебето, то намери гръдта й и жадно засука.
Дерек гледаше и си мислеше за сина си, чудеше се къде е и дали е добре. Усети как тъгата се опитва да се надигне от дълбините на душата му и се изненада. Мислеше, че отдавна се е примирил със загубата. Внезапно усети прилив на закрилническа топлина към това мъничко, ранимо бебе.
Миранда му гукаше и издаваше майчински звуци. Бебето спря да суче, но не заспа. Малките му юмручета запърхаха срещу гърдите на майка му.
— А сега какво иска? — попита Дерек, седнал до нея, без да откъсва поглед от детето.
— Не знам — рече Миранда, като погледна съпруга си и видя в него и топлина, и болка. Сърцето й потръпна. Знаеше си, че Дерек ще обича малкия Никълъс.
— Ник — рече Дерек и докосна с пръст ръката на момченцето. Ник веднага сграбчи протегнатия пръст, а мъничката му ръчичка се уви около него. Дерек се засмя, като се опита да дръпне ръка, но бебето не го пускаше. — Я го виж само! Какъв силен малък юнак.
Миранда се засмя.
— Мисля, че ме харесва — рече Дерек, а удоволствието се изписа по лицето му, докато Ник продължаваше да стиска пръста му.
Миранда нямаше намерение да казва на Дерек, че доколкото й е известно всички бебета имат този инстинкт да хващат. Само се усмихна. Никога в живота си не се бе чувствала по-прекрасно и спокойно.
— Как си? — попита Дерек, като насочи вниманието си към жена си. Видя, че очите й са затворени и тя вече е заспала. Наведе се напред и я целуна нежно, а после се спря, за да погледа бебето. То също бе заспало. Той се усмихна, хвърли поглед към вратата, за да се увери, че Елена няма да нахълта в този момент и целуна Ник по челцето. После се вмъкна в леглото от другата страна на жена си и потъна в дълбок сън.
ЕПИЛОГ
Западен Тексас, 1850
— Тате, тя ни следва!
Дерек се усмихна.
— И издава достатъчно шум, за да заглуши стадо бизони — рече той меко. Но преувеличаваше — всъщност много се гордееше с дъщеря си. Сторм се движеше почти безшумно, докато следваше Дерек и Ник през гората. Не само бе тиха като сърна, но и толкова бърза. Ами че тя можеше спокойно да се мери с брат си. Дори малкият Рейт се движеше като апах. Дерек бе изпълнен с гордост.
— Тате — прошепна кратко Ник, а кафявите му, изпъстрени със златисто очи проблясваха. И двамата стояха неподвижни, вперили поглед в мечката гризли, която стоеше като закована — беше клекнала и душеше. Усети ги.
Дерек докосна рамото на Ник и му даде безмълвен знак, като знаеше много добре къде стои Сторм. Щеше да я накаже, задето не се подчини на нареждането му и ги последва, когато тръгнаха на лов за мечката-убиец, но сърце не му даваше. Поне Рейт бе прекалено малък, за да се забърква в такива бели, но в момента, в който си го помисли, осъзна, че не е истина. Момчето вечно вършеше някоя поразия.
Ник и Дерек се промъкнаха към мястото, откъдето можеха да се прицелят добре и държаха пушките си готови за стрелба. Мечката се изправи, изръмжа и ги видя. Ник бе застанал до Дерек. Двамата се изправиха и насочиха машинално пушките си. Мечката нададе заплашителен рев и тръгна към тях.
И двамата не помръднаха, дори не трепнаха. Мечката стигна в обсега на куршумите им. Бронзовото лице на Ник бе като изсечено — толкова силно се бе концентрирал. Той се прицели между очите на звяра и стреля.
Мечката нададе смъртоносен рев и направи още две крачки, преди да се строполи.
— Страхотен изстрел! — извика Дерек, като потупа Ник по гърба. — Точно между очите. Ник, гордея се с теб!
Ник се ухили, изчерви се от похвалата на баща си и отметна кичур черна коса от очите си.
— Аз щях да се справя по-добре — заяви Сторм, като изскочи от дърветата зад тях.
Ник изсумтя.
— Стрелям точно толкова добре, колкото и той — извика тя. — Не е ли тъй, тате?
— Иска ти се — отвърна Ник, но се усмихна развеселено, както и Дерек. Двамата си размениха погледи и едновременно избухнаха в смях.
— Никога не съм срещал друго момиче, което да се хвали повече от петима мъже, взети заедно — рече Дерек на дъщеря си, като се опитваше да изглежда строг.
— Но аз стрелям добре, добър следотърсач съм, а на езда нямам равна! — Сторм, облечена в кожени дрехи, сложи ръце на кръста, а от сините й очи захвърчаха искри. С изключение на очите, тя бе наследила невероятния златист тен на Дерек. Ник се усмихна.