— Загазила си, Сторм — каза й той. — Тате, нима ще я оставиш да се отърве току така?
— Тц — поклати глава Дерек. — След като така и така си тук, можеш да помогнеш на Ник да одере и да нареже мечката.
Сторм направи кисела физиономия. Ник се ухили, а Дерек наглеждаше двете си деца, докато те му се подчиниха.
Малко по-късно тримата тръгнаха с конете през долината и се изкачиха до голямата къща на два етажа в ранчото, заобиколена от хамбари, обори, две къщи за работниците и една сушилня. Земята бе зелена, а наоколо имаше дъбове, ели и диви цветя. Преди пет години бяха продали ранчото на Джон и бяха построили ново — тяхното.
Слязоха от конете и Дерек спря Ник, докато Сторм се втурна нагоре по стъпалата и прекоси верандата. Ник погледна баща си въпросително.
— Днес надмина себе си — каза му Дерек и прехвърли ръка през рамото на момчето. Ник се ухили и влязоха вътре заедно.
— Тате — Извика Сторм, като се втурна през фоайето да ги посрещне на предната врата. — Имаме гости! Дядо и един братовчед на мама!
— По-бавно — рече Дерек, като последва двете си развълнувани деца в дневната.
Миранда веднага се изправи на крака и както винаги, той усети как през него премина топлина, когато я видя. На двайсет и седем години тя бе позакръглена, по-пищна от когато и да било, невероятно красива жена. Той се усмихна и веднага усети безпокойството и. Много отдавна Миранда му бе разказала за себе си всичко, което трябваше да знае.
— Дерек, това е баща ми, лорд Шелтън. И братовчед ми, Пол Лангдън.
Двамата мъже се изправиха. Шелтън пристъпи напред — висок, красив мъж със сребриста коса и тъжни очи.
— Браг, за мен е удоволствие.
Здрависаха се.
— Удоволствието е мое — рече Дерек. — Толкова се радвам, че най-накрая се срещнахте след толкова години.
Шелтън се усмихна. Дерек казваше истината. Сега, след като бе станал баща, искаше да види как Миранда се одобрява с нейния.
Ник пристъпи напред и протегна ръка.
— Радвам се да се запозная с вас, сър — рече той с присъщата си настойчивост.
— И аз съм развълнуван да се запознаем — отвърна му Шелтън, като се вгледа в него, а после отмести поглед към Дерек.
Дерек усети как у него се надига гняв, като защитна реакция. Знаеше, че всеки път, когато го сравняват със сина му, се чудят дали той е бащата и това никак не му харесваше. Косата на Ник бе синьочерна, по-тъмна от тази на Миранда, а кожата му издаваше и индианска, и мексиканска кръв. Когато Ник отстъпи, Дерек инстинктивно докосна рамото на момчето и остави ръката си там.
— А вие трябва да сте Анджелина — рече Шелтън усмихнат.
— Сторм — рече тя, като се ухили. — Никой не ме нарича Анджелина. Освен мама, когато е наистина бясна.
Шелтън се засмя.
— Одрала си кожата на баща си, но имаш очите на майка си — тъмносини, почти виолетови. Баба ти имаше точно същите — гласът му се пропи с тъга.
Миранда видя и чу мъката му, когато заговори за майка й и се изненада. Не можеше да сбърка дълбочината на скръбта му, след толкова години. В този момент тя усети, че не е била справедлива към баща си.
— Къде е Рейт? — попита Дерек, след като се здрависа с Лангдън — висок, смугъл мъж наближаващ четирийсетте.
Отгоре се чу трясък и трополене. Миранда и Дерек погледнаха към тавана едновременно и се намръщиха.
— Мисля, че въпросът ти получи отговор — рече Миранда. Дерек отиде до отворените врати и се провикна:
— Рейт, Рейт, веднага слез долу. — Гласът му бе висок и строг.
— Най-малкият ми син има склонност да прави бели — рече Миранда на баща си, като се усмихна извинително. — Мислех, че Ник е лош, като беше малък, после смятах Сторм за лоша, но в сравнение с Рейт те са ангелчета.
— Децата ти са красиви, скъпа — рече Шелтън, като изглеждаше горд. — Иска ми се Анджелина да беше тук, за да сподели радостта ми от семейството ти.
Миранда изпита непреодолимо желание да заплаче и да прегърне баща си. Спомни си, сякаш бе вчера, как баща й зашлеви майка й и я нарече уличница, а после я удари. Но сега бе изпълнен с мъка, която нямаше да умре. Тя бе объркана.
— Ето го разбойника — рече Дерек, като побутна напред едно петгодишно момченце, истинско златисто копие на баща си, с изключение на сапфирено-сините му очи.
— Стана без да искам! — извика Рейт. — Кълна се!
— Недей да лъжеш и да се заклеваш едновременно — рече Дерек. — И ще обсъждаме счупената ваза на майка ти по-късно.
— О, Рейт! — намръщи се Миранда.
— Сега я загази — ухили му се Сторм. Рейт й отправи предизвикателен поглед.
— Стана случайно! Кълна се!