— Не задавай въпроси, petite. Ела.
Миранда се боеше и усещаше страха на майка си, който усети да се предава по ръката й. Тихо и бързо се спуснаха по стълбите, като се измъкнаха през задната врата на къщата. Чакаше ги карета и от нея слезе някакъв мъж.
— Побързай, Анджелина — рече той и неговата фамилиарност изуми и шокира Миранда — той не нарече майка й лейди Шелтън.
Всички се качиха и каретата потегли.
— Слава богу, че дойде — обърна се Анджелина към странния господин.
— За теб, сърце мое, бих рискувал всичко, дори и живота си. — Той взе ръката й. В тъмнината на каретата Миранда можеше само да забележи, че той е слаб и добре сложен.
Майка й заплака.
— Анджелина, скъпа, моля те, не плачи — прошепна мъжът. — Ти и дъщеря ти ще сте в безопасност, кълна се. Никога повече няма да се наложи да търпите онзи негодник!
Анджелина простена.
— Ти все още го обичаш, нали? — рече мъжът след кратко колебание.
— О, Хари! Не, не, грешиш! Не е така! Мразя го! — зарида неудържимо тя.
Хари я прегърна.
— О, скъпа, как ми се иска да беше така. Тихо, Анджелина, плашиш дъщеря си.
Миранда бе уплашена, защото майка й трепереше от страх и защото този странен човек я беше прегърнал. Дали щеше да я нарани? Думите на майка й кънтяха в ушите й. И маман мразеше папа! Майка й се отскубна от Хари и бързо се премести до дъщеря си, като я притегли по-близо.
— Cherie, всичко ще е наред, кълна се. Прибираме се у дома, във Франция, в един манастир, където и двете ще сме на сигурно място. — Тя приглади набързо сплетената, гъста черна коса на детето.
— И аз мразя папа, маман — рече Миранда, вкопчена в майка си: — Той толкова ще се разгневи! Ще се опита да ни намери!
Анджелина преглътна още едно ридание, но страхът й се предаде на дъщеря й.
Тихият шепот между Хари и майка й и ритмичното по-люшване на каретата скоро унесоха Миранда и тя заспа. На следващия ден прекосиха Ламанша. На Анджелина й прилоша, но Миранда бе страшно развълнувана — достатъчно, за да забрави страха си от Хари и да застане до него на палубата, засмяна от вълнение.
Тази нощ стигнаха до манастира. Миранда видя с изумление как Хари, който беше рус, бял и пълен антипод на суровия й, смугъл и грамаден баща, целува майка й по бузата. Това не беше същата целувка като на баща й — тази бе мека и нежна. Миранда потрепери от спомена, който искаше да забрави завинаги — спомена за баща й върху майка й, да дърпа ръцете й над главата й, а устата му да е залепена за нейната, докато тя се бори.
— Анджелина — рече Хари, — ако някога промениш решението си, пиши ми. Аз те обичам. Ще дойда при теб. Можем да идем в Америка, Мексико — ще бъда чудесен съпруг и по-добър баща.
— Толкова си мил — рече Анджелина, като го докосна нежно по бузата. — Ти си толкова добър приятел. Знаеш, че никога не бих избягала с теб, mon cher. Това — тя посочи с ръка манастира — е различно.
— Как можеш да обичаш този звяр? — попита Хари. Той се обърна към Миранда, която слушаше всичко озадачена. Защо господин Хари смяташе, че маман обича папа? Тя го мразеше!
— Ела тук, малката ми, и кажи довиждане. — Очите на Хари бяха топли и кафяви. — Може би ще чакам теб. Ти си одрала кожата на майка си, миличка, и един ден ще бъдеш най-красивата дама в цяла Франция.
— Не, аз ще стана монахиня — заяви убедено Миранда. Той се засмя и разроши косата й.
— Надявам се да не е така! Това ще е истинска загуба!
Следващите няколко дни минаха в странна мъгла за Миранда. Майка й изглежда познаваше много от сестрите и когато Миранда я попита, тя й разказа, че е била отгледана в този манастир и наистина е искала да стане монахиня, преди нейният баща да уреди брака й. Миранда вече не се страхуваше. А майка й, макар и много тъжна, също не изглеждаше уплашена. Миранда се почувства по-бодра. Манастирът имаше хубави градини, в които тя ходеше да си играе, когато не се молеше. За седемгодишния й ум всичко тук бе мирно и спокойно, макар че разбира се тя не можеше да изрази чувствата си с тези думи.
После един ден, почти седмица по-късно, когато Миранда се разхождаше в градината, тя чу неговия глас. Бе обхваната от ужас, какъвто никога преди не бе изпитвала. Папа ги бе открил!
Майка й дойде при нея няколко часа по-късно с мъртвешки бледо лице и зачервени и подути от плач очи.
— Petite, трябва да поговорим.
— Маман, толкова ме е страх! — хвърли се Миранда в обятията на майка си.
— Ти си научила? Cherie, папа дойде. Но слушай сега. Той ще ти позволи да останеш тук. Аз му казах… — Анджелина се спря. Тя не можеше да каже на дъщеря си, че се е спазарила със съпруга си, че му е обещала тялото си, стига да се съгласи да остави Миранда в манастира. Не, никога не можеше да й каже това. — Папа ще те остави тук. Ще получиш възпитание като моето, ma cherie. Но самата аз трябва да се върна в Лондон с баща ти. Разбираш ли?