Поради решението си Миранда стана призори, преди да ги събудят, и се измъкна от палатката. Над прерията небето беше прасковено розово и обагряше кафеникавата трева в златист оттенък. В далечината назъбени, бледоморави планини се очертаваха на фона на по-тъмното небе. Миранда постоя за миг, за да вдиша сладкия, свеж утринен мирис на сурова земя, наслаждавайки се на великолепния изгрев. После се огледа. За щастие нямаше и следа от Уелш или Браг и тя реши, че мъжете се грижат за собствените си нужди. Конете още бяха спънати с букаи, опакованият им багаж лежеше ненатоварен на земята. Кафето се топлеше и тя сбърчи нос с неудоволствие. Какво не би дала за малко чай!
Миранда се поколеба. Искаше да се измие на вира, когато Уелш се зададе насреща й и я стресна. Естествено Браг също трябва да бе приключил с миенето досега — ако изобщо се миеше — или може би бе с Уелш. Тя се запъти към брега.
Слънцето изпрати внезапен сноп лъчи, издигна се по-високо и стопли хладната утрин и осветли зората в ден. Миранда се усмихна и се зарадва още повече, като откри, че на вира няма никой. Изми лицето и ръцете си, после и зъбите си и тъкмо щеше да стане, когато чу мръсна псувня и бе издърпана за набързо сплетената си коса.
— Никога не напускай лагера без мое разрешение! — изрева Браг.
Сърцето на Миранда щеше да се пръсне от страх.
— Причиняваш ми болка!
— Хубаво! — извика той оглушително. Все още държеше жестоко плитката й, а сега една желязна ръка хвана рамото й и грубо я разтърси. — Глупачка такава!
— Пусни ме — успя да изрече Миранда, без да знае откъде събра толкова смелост. Всъщност бе дяволски уплашена, че той ще я удари.
Браг сигурно бе забелязал ужаса в очите й. Внезапно я пусна и тя рязко се обърна и избяга. Но бе спряна само след три стъпки. Този път я хвана за китката и я извъртя към себе си, за да застане лице в лице с него. Миранда виждаше, че той с мъка се бори с гнева си.
— Мирувай — рече Браг накрая, а ноздрите и устата му бяха побелели и изтънели.
Миранда послушно замръзна. Внезапно пред погледа й изникна образът на баща й, удрящ майка й, и тя се сви. От това очите му притъмняха.
— Моля те — прошепна тя.
— Ние сме в територията на команчите — рече той със студен, твърд глас. — Знаеш ли какво правят команчите с красиви бели жени като теб?
Миранда безмълвно поклати глава.
— Събличат те гола — рече той жестоко. — Всички смелчаци, които искат да се позабавляват с теб го правят: докосват те, причиняват ти болка, изнасилват те. — Тя го гледаше, хипнотизирана от ужас. — После, ако имаш късмет, някой като Джон плаща откуп и те освобождава. — Изражението на Браг бе убийствено. Той мрачно се усмихна. — Естествено, ако нямаш късмет, някой команч решава да те направи своя втора или трета жена.
Очите му се забиха в нейните.
— Команчите се държат с жена си като с куче. Когато на съпруга й му се прииска, взима я, ако му скимне — бие я с камшик, кара я да се трепе като вол. Втората и третата съпруга нямат дори протекцията, на която се радва първата. Първата жена непрекъснато я бие — тя е жестока, защото ревнува, а и съпругът не остава по-назад.
Миранда не можеше да диша.
— Естествено, ако изкараш истински късмет, продават те на юг от границата. Знаеш ли какво става тогава?
Внезапно тя усети ударите на собственото си сърце да бият като барабан.
— Прекарваш времето си по гръб — в бордей. Ставаш курва.
Миранда се залюля, като се бореше да очисти главата си от странната лекота, която я бе изпълнила. Курва… трета жена… много смелчаци…
— Докато не стигнем до ранчото на Джон, няма да мърдаш никъде без мен. Ясно ли е?
Гласът му идеше отдалеч. Земята сякаш се приближаваше към нея. Накрая я обгърна гостоприемна тъмнина.
10
Браг я хвана точно преди да падне на земята.
— Миранда! — гневът му се бе изпарил. Той разтърси лицето й и леко я плесна. По дяволите! Толкова бе изплашил малката глупачка, че тя припадна. Той преливаше от вина и яд към себе си — не можеше да повярва, че наистина е изгубила съзнание. Поръси лицето й с малко хладна вода, тя простена и клепките й потрепнаха.
— Добре ли си? — попита той дрезгаво, като се чудеше защо сърцето му бие толкова силно.
Миранда го погледна безизразно, замъглено, а после виолетовите й очи се изпълниха с боязън и тя се скова от ужас.
Искаше му се да я погали по косата.
— Няма да позволя да ти се случи нищо, Миранда — рече той пресипнало и почти зарови ръка в гъстите й букли. — Но ти трябва да получиш разрешението ми, за да идеш където и да било, разбираш ли? — Той бе рязък, за да прикрие своето облекчение, вълнение и едно друго объркващо и непознато чувство — страх.