Миранда кимна безмълвно.
— Можеш ли да се изправиш? — Тя все още го гледаше втренчено и той си спомни как се бе свила при избухването му, сякаш щеше да я удари. Наистина ли си мислеше това? Само един съпруг можеше да удари жена си, понеже в този случай това бе негово право, независимо дали бе бял или апах. Но той знаеше, че Джон никога не би посегнал на Миранда — не беше такъв по характер. Колкото и да бе нелепо, тази мисъл го зарадва. Браг и помогна да се изправи.
Накогдочес бе само на няколко часа път, но Браг въпреки това избърза напред да направи оглед, като се опитваше да не мисли за Миранда, това момиче-жена. Трудно му беше. Предната вечер не бе мигвал, изгарящ от желание по нея — годеницата на кръвния му брат. Това бе неприемлива ситуация. Той сякаш не можеше да контролира страстта си към нея, но си бе обещал никога повече да не я докосва и щеше да удържи на думата си. Миранда принадлежеше на Джон. Ако трябваше да бъде честен, целувката беше случайност. Та кой истински мъж с буйна кръв би се въздържал да целуне жена, облечена само в мокри долни дрехи, особено когато тази жена бе хубава като Миранда и внезапно и неочаквано се озовеше в обятията му?
В опит да потуши желанието си към нея, Браг си напомни, че тя съвсем не е неговият тип. Спомни си мъртвата си съпруга. Като се ожени за нея, беше слаба, но въпреки това той винаги бе предпочитал жени с пищни, заоблени фигури. Подобни на Луис, която имаше гърди, в които мъжът можеше да зарови лицето си и да се изгуби. Тя бе мека и изпълнителна. Не, Миранда съвсем не беше неговия тип.
Накогдочес винаги е бил нецивилизован град и бе станал още по-дивашки, откакто Тексас спечели независимостта си от Мексико през ’36-та. Вече нямаше мексикански гвардейци, за да пазят мира и макар че тексасците си бяха назначили шериф, в града царуваше насилие, а престъпниците и скитниците бяха почти колкото имигрантите и шерифът не можеше да опази мира. Тъй като пристигнаха още по обед, Браг им осигури престой в един от хотелите с по-добра репутация. Той се радваше, че пътуваха само половин ден. Тревожеше се за лейди Холкум, която бе отслабнала, откакто тръгнаха на път, бе побледняла и излиняла. Нуждаеше се от легло, храна и почивка.
— В този град няма нищо за гледане — заяви Браг на дамите, като застанаха в предната стая. Фоайето вече бе полупълно с гости и Браг веднага забеляза двама сурови и опасни мъже. Той инстинктивно се приближи до Миранда.
— Какво искате да ми кажете, капитан Браг? — попита Миранда и невинно срещна погледа му за миг.
— Това е див град. Оттук минават опасни мъже, престъпници. Искам и двете да си стоите в стаите, докато дойде време да тръгваме утре. — Той я погледна, без да трепне. — Разбрахте ли ме?
— Да — отвърна Елизабет, като хвана Миранда за ръка.
— Ако се нуждаете от нещо — храна, пиене, вода за баня — искайте да ви го донесат. — Браг отново се загледа в Миранда. После обходи с поглед фоайето и веднага срещна тъмният взор на едно засенчено, брадясало лице. Мъжът отмести поглед от него към Миранда с нескрита похот. Браг се въздържа от подтика да направи мъжа на пихтия заради безочието му. Той несъзнателно отбеляза, че човекът е висок колкото него, доста як и излъчваше безразсъдна, необуздана увереност. Браг хвана Миранда за лакътя, без да обръща внимание на възраженията й и каза:
— Ще те придружа до горе… още сега.
За съжаление стълбите към стаите бяха от двете страни на фоайето и нямаше как да се приближат до тях, без да навлязат в мъжката територия. Бяха направили не повече от три стъпки, когато разговорите стихнаха и всяко око се спря върху Миранда. Браг усети, че тя трепери под ръката му.
В стаята имаше само десетина мъже, но един от тях се набиваше на очи. Висок, тъмен мексиканец със сурова красота, вероятно команчеро, привлече вниманието на Браг. Тъмният брадат мъж, мексиканецът, също бе достоен противник — несъмнено можеше да му създаде проблеми. Мексиканецът, облечен в дрехи от шевро като всеки друг, поглъщаше Миранда със студени черни очи.
Тя бяха тръгнали да се качват по стълбите, когато стаята започна възбудено да бръмчи.
— Виждали ли сте някога подобно нещо? — обади се някой дрезгаво.
— Каква красавица! Каква бяла кожа!
— Видя ли очите й? Виолетови са! Аз ги зърнах!
— Кльощава е.
— Кой го е еня? Като заровиш пръта си дълбоко в нея, да не би да ти пука, а?
Последната забележка бе посрещната с възбуден смях.
— Ще ти се да можеш да си заровиш пръта в нея!