— О, капитан Браг, благодаря, че ме спаси — извика Миранда през плач. Тя се люшна в обятията му.
Той я хвана и нежно, непохватно я прегърна, без да знае какво да направи или да каже.
— Да не мислеше, че съм някакъв негодник, който ще те остави в ръцете на тип като Чавес?
Миранда вдигна поглед към него. Гърдите й бяха меки срещу неговите, а косата й гъделичкаше брадичката му.
— Откъде… откъде го познаваш?
Браг се намръщи от самообвинения.
— Видях го в Накогдочес и не ми хареса начина, по който те зяпаше. По дяволите! — Той погледна към нея с ръка, втъкната в дългите й къдрици, като се наслаждаваше на копринената мекота. — Разпитах кой е.
Тя бе затаила дъх.
— Знам, че не мога да върна случилото се — рече той рязко. — Но никой, освен Джон никога няма да научи за това, уверявам те.
— Сега разбирам — промълви тя и внезапно се скова в прегръдката му.
— Какво има? — попита той загрижено.
Миранда отблъсна ръцете му и се отскубна от него, като уви одеялото около голите си прасци.
— Самозабравихме се — рече тя с поруменяло лице. — Нямам дрехи. Трябват ми моите дрехи. — С ужас тя бе осъзнала, че е облечена единствено в ризата му.
Една усмивчица заигра по лицето на Браг. Толкова се зарадва да види част от старата Миранда!
— Тук няма никой, за да знае дали сме облечени прилично, принцесо — подкачи я той внимателно.
Тя отново се изчерви.
— Но ние знаем — рече тя, като спря огромните си виолетови очи върху него. — Къде са дрехите ми? — В гласа й се прокрадна нотка на паника и тя се огледа с отчаяна настойчивост.
Браг се облегна назад.
— Боя се, че ще си навлечем истински неприятности, ако се върнем до дилижанса, за да ти вземем нещата.
Тя изглеждаше изключително изненадана.
— Виж, Миранда. Виждал съм почти всяка съществуваща частица от анатомията на жената и ти обещавам, че гледката на прекрасните ти крака няма да ме превърне в мръсник като Чавес.
Миранда отново се изчерви и сведе поглед.
— Той… той мъртъв ли е?
— Не знам — рече той рязко, като се изправи с навъсено лице.
— Надявам се да е мъртъв — прошепна тя на пресекулки с все така сведени очи.
— Зная — рече Браг, като се чудеше защо болката й толкова го наранява. Той никога не се бе проявявал като състрадателен човек, особено пък към жени.
— Бог ме наказва — рече тя, като го погледна. — Всичко…
— Това е нелепо — сряза я той.
— Не! Не разбираш ли? Не бях достатъчно послушна и достатъчно хрисима! И изпитвах твърде голямо любопитство към светския живот! — Тя простена. — Толкова грехове имам! И сега мразя този мъж. Ако бях истинска християнка, щях да му простя с любов и благост.
— Аз лично не познавам нито един християнин, който обича враговете си — рече Браг. — Мястото на този тип проповеди е в манастира, принцесо, не в реалния свят.
Миранда ахна и сякаш очакваше да го порази гръм, задето изрича такива светотатства.
— Не!
— О, да. Тук в Тексас, ако обичаш враговете си, умираш. За да живееш, трябва да убиеш враговете си, преди те да го сторят. — Погледът му бе жарък и гневен. Тя никога нямаше да оцелее в тази сурова земя, ако вярва в такива глупости.
— Не — рече тя, застанала нестабилно, все още стиснала одеялото около кръста си. — Не, моля за извинение, но ти грешиш!
Настоятелният й глас, издаващ силата на убеждението й, го изненада.
— Чуй ме — сряза я той, като не можеше да повярва, че се кара с нея, някакво си момиче, особено след това, което се бе случило. — Какво мислиш, че би ти донесло опрощението пред Чавес? — Той знаеше, че е жесток, но бе прекалено вбесен, за да се спре. — Ще го потупаш по гърба и ще му кажеш, че му прощаваш и той само ще те изнасили още веднъж!
Миранда възкликна и пребледня.
— Ако Чавес е още жив, Миранда — рече Браг с малко по-спокоен тон, — той никога няма да забрави какво му направих и ще ме убие, без да му мигне окото следващия път, когато ме мерне — освен ако аз не му свестя маслото пръв.
Миранда запуши ушите си с ръце и се извърна.
Браг ритна един камък и го запрати във въздуха. Отиде да оседлае коня, вбесен на себе си, задето й се разкрещя, но някой трябваше да я научи на нещата от живота. Нима всеки път щеше да посреща с отворени обятия и сляпа невинност всички Чавеси по света? Но какво му пукаше на него? Проблемът не беше негов — Джон щеше да се погрижи за това.
Не, помисли си той, като преметна седлото на гърба на изненадания кон. Длъжник съм й. По моя вина тя бе брутално използвана. Дължа й защита. Това бе всичко.
— Капитан Браг?
Той се обърна при приближаването й, като не можа да сдържи усмивката си при нелепия вид на увитото около кръста й одеяло.