— Не знаех — прошепна тя.
Той гледаше да избягва лицето й, понеже знаеше, че се чувства неудобно. Бе решен да я почисти и да не обръща внимание на собственото си неволно желание. Изми краката й и я намаза с мехлем, в който имаше лековити билки. Усещаше колко се напряга тя при всяко негово докосване, но се радваше, че деликатната й кожа вече не е толкова червена. Беше й страшно ядосан, задето се бе наранила.
— Миранда, искам да намажеш това по цялото си тяло. — Той й подаде буркана.
Тя възкликна.
— Аз ще запаля огън. Искам да го направиш. Лековито е — добави той и се изправи.
Тя го погледна ужасена.
— Навсякъде, Миранда, и ако ти не го направиш, то аз ще го сторя. — Той вече се обръщаше, но после сложи ръце на кръста си и я погледна в лицето. Хрумна му, че Чавес вероятно я бе наранил, изнасилвайки я. — Навсякъде, където Чавес те е докосвал — рече той. Погледна я право в очите. — Разбираш ли какво ти казвам?
Когато тя се изчерви, Браг видя, че разбира. Той коленичи и стъкна малък огън, заслушан в движенията й през цялото време, колкото и да бяха тихи. Стоеше с гръб към нея и започна да приготвя фазана. Накрая заяви:
— Ако свалиш този проклет плат, ще ти е по-лесно, Миранда.
Тя възкликна. Бе оставила еленовата кожа отгоре и мажеше мехлема върху корема си под плата.
— Ти гледаш!
— Не, просто те познавам, това е всичко — отвърна той. Но се зарадва, като я чу да отмества мекия плат. Обаче му бе трудно да се съсредоточи върху оскубването на фазана. Много ясно си представяше как тя гали собствената си нежна кожа, втривайки мехлема, и туптеше от ненавременно желание.
— Свърших — рече тя меко.
Браг и донесе ризата си.
— Защо не увиеш този плат като пола. Можеш да я завържеш с малко канап.
Миранда кимна.
По-късно ядоха мълчаливи. Миранда го послуша и си направи пола, като втъкна ризата на Браг в нея. Браг забеляза, че тя няма апетит. Не разбираше защо изглеждаше толкова добре цял ден, а сега изведнъж стана толкова мълчалива.
— Трябва да ядеш — рече той.
— Не съм гладна — гласът й бе едва доловим.
— Опитай, моля те — подкани я той, отново изненадан от думите, които дойдоха изневиделица на устните му. Думата моля му бе абсолютно непозната. Той беше човек, който взима, а не пита. Рязко се изправи.
Естествено, тя не яде и той се запита дали няма да стане само кожа и кости, докато стигнат до Джон. Облегнат на едно дърво, той се загледа в звездите, докато тя се вмъкна под единственото одеяло, което имаха.
В планините беше хладно, но той можеше да преживее и вихрушка само по препаска, ако станеше нужда. Въздъхна и затвори очи, като се затревожи за Миранда, докато не го обори сънят.
Събуди го нейният вик на болка. Веднага разбра, че тя сънува — стенанията й бяха изтерзани точно като онези, които бе чул пред палатката на Чавес. Той се приближи до нея и нежно я разтърси. Тя се мяташе неспокойно, потънала в кошмара си.
— Не, моля те — изстена тя, а очите й изведнъж се отвориха.
Той се поддаде на подтика си да я обгърне с ръце и легна до нея.
— Аз съм, Миранда. Браг. Това е само сън, принцесо, само сън.
— Ооо — простена тя, като се притисна силно към него.
Подобно на звяр, какъвто го обвиняваше, че е, тялото му се възпламени. Той не му обърна внимание и я прегърна нежно, а тя се сгуши до него.
— Толкова беше истинско — извика тя. — Аз съм опозорена, опозорена съм…
Какво можеше да й каже?
— Трябва да загърбиш всичко това — рече той, като се наслаждаваше на усещането от допира на тялото й до неговото, докато се опитваше да се овладее. Той леко се помести, за да не усети тя издайническата, но непогрешима реакция на близостта, мекотата, аромата й.
— Опозорена съм — извика тя. — О, това е толкова нелепо! Не можеш ли просто да ме върнеш обратно в Натчес? — Тя говореше срещу покритите му с шевро гърди. — И без това Джон само ще ме прати обратно у дома, след като открие какво е направил Чавес.
Браг бе напълно слисан.
— Миранда, Джон е влюбен в теб. Не казвам, че няма да му пука за станалото, но той все още ще иска да се ожени за теб, при това с радост.
Той я хвана за раменете и я отмести, за да за да може да я погледне в лицето. На лунната светлина можеше ясно да различи изражението й. Тя бе толкова близо.
Лежа на постелята си с жена, помисли си той иронично, жена, която не мога да докосна. Не беше за вярване!
— Мислиш ли? — Очите й се взряха изпитателно в неговите, все още блестящи от влага.
— Без съмнение. — Той се опита да се усмихне, но опитът му не сполучи. Позата им започваше да го измъчва.