— Но ти не разбираш — рече тя, като се запъна.
— Разбирам.
— Не. Чавес ме докосна.
— Знам.
Миранда поклати глава.
— Той ме докосна! Вътре в… — Тя не можа да продължи.
— Знам — рече той и внезапно затрепери.
— Мисля, че ме изнасили — прошепна тя, като затвори очи.
Браг се изправи и рязко я пусна.
— Как така мислиш? — Умът му препускаше. Как беше възможно да не знае? Можеше ли една наивна и невинна девица да не знае кога е била изнасилена? Невъзможно! — Миранда, какво искаш да кажеш с това, че мислиш?
Тя легна настрани и безмълвно поклати глава. Той я дръпна, за да седне.
— Не знаеш ли?
— Не — прошепна тя.
Той седеше там и в един миг бе абсолютно объркан. Реши, че трябва да разбере дали е била изнасилена. Дори за миг не си помисли, че това си е грижа на Джон, а не негова.
— Как те докосна Чавес? — попита той без заобикалки.
Тя възкликна, а очите й се разшириха.
— Моля те, това е важно — рече той с равен тон.
— С ръцете си — рече тя накрая, а гласът й бе едва доловим. Той видя, че лицето й е почервеняло като рак. — С пръсти.
Браг се втренчи в нея.
— Той облада ли те?
Миранда го погледна с празен поглед.
— Ами… не знам.
— Каза, че те е наранил. Кървеше ли?
Тя се втренчи в него.
— Мисля, че не.
Браг изпсува.
— Миранда, той сложи ли пръта си в теб?
Устата й зяпна.
— Какво да сложи? Къде?
Браг се изправи.
— Пръта си, по дяволите. Мъжете имат прътове. — Той посочи собствената си видима издутина. Очите й последваха ръката му и тя възкликна.
— Исусе — рече Браг. — Приемам, че отговорът ти е не.
Тя кимна безмълвно.
Той си пое дълбоко дъх, засмя се неуверено и я погледна.
— Мисля, че ще е най-добре да спреш да ме зяпаш — рече той дрезгаво.
Миранда нададе ужасен вик и падна настрана, като се сви с гръб към него.
— Миранда, мисля, че трябва да знаеш, че все още си девствена. Не мога да повярвам, че някоя жена може да е толкова невежа — добави той и се запъти към потока.
18
Миранда никога през живота си не се бе чувствала толкова сама.
Тя лежеше свита на постелята, а умът й бе зает да премисля всичко, което бе открила. Още бе девствена. Джон нямаше да я върне обратно.
Сега си спомни как се чувстваше Чавес, когато лежеше до гърба й. Спомни си много ясно онова нещо, което приличаше на прът, да се опира в дупето й. Миранда се изчерви в мрака, като си представи как Браг сочи себе си — издутината, която бе видяла. Тя все още не бе напълно сигурна как се извършва актът на съвкупление.
Ако Джон не я пратеше обратно, той щеше да направи с нея разни неща с мъжката си част. Това щеше да е много, много по-лошо от онова, което бе сторил Чавес. Тя преглътна едно изтерзано стенание. Защо не я изпратеше у дома? Защо?
Миранда затвори плътно очи. Усети остро самотата си. Нямаше към кого да се обърне — нямаше си никой, който да й помогне да се справи с този брак с абсолютно непознат, варварски тексасец. Никой, на когото да задава въпросите си… Никой… Никой…
Тя усети сълзи, тези безспирни сълзи, отново да напират в очите й.
— О, защо не мога да се прибера у дома? — прошепна си тя. — Защо?
Тя не знаеше къде е Браг и не го чу да се приближава, докато не усети силните му, топли ръце върху рамото си.
— Не плачи — рече той с пресипнал глас.
— Искам да се прибера у дома — рече тя съкрушено, като се бореше с желанието си да плаче.
Той погали рамото й през одеялото, но тя не се обърна.
— Знам — рече накрая той. — Съжалявам.
— Мразя Тексас — изхлипа Миранда, като се поддаде на страха и терзанията си.
— Миранда, моля те, не плачи — каза той със загриженост в гласа. Не знаеше какво да прави. Тя бе толкова крехка, толкова млада, толкова уязвима. Никога преди това не се бе сблъсквал с женски сълзи. Майка му, от племето на апахите, никога не бе плакала, дори и когато баща й я бе зашлевил заради някакво прегрешение. Жена му, която сега бе покойница, също никога не бе плакала или поне не пред него. Дори след като я откри продадена от команчите в един бордей, тя не плака, дори и за сина им не плака… По някаква причина в този момент на Браг му се прииска да се разридае заедно с Миранда. Някъде дълбоко в него отдавна погребаната мъка на живота му се надигна и заплаши да изригне.
Той никога не бе плакал. Макар че мъжете апахи ронеха сълзи, когато оплакваха някого, белият баща на Браг му бе казал още от малък, че плачът е женска слабост — той нямаше да понесе да види как някой от синовете му плаче. Дори когато се удареше лошо като момче, Браг се бе научил да се владее — урок, който щеше да носи със себе си завинаги. Като юноша той смяташе баща си за титан сред мъжете, истински бог.