Той бавно се обърна към нея.
— Няма да плуваш ти, а конят. Няма да се удавиш, Миранда, давам ти думата си.
— Както даде на Джон дума, че няма да пострадам ли? — извика тя истерично, без да мисли.
Той се смрази, в очите му се появи болка, докато една тъмна маска я покри.
— Съжалявам — извика тя, като го хвана за ръката. — Аз… не исках да кажа това! О! Не мога!
— Не започвай да плачеш, по дяволите! — изръмжа Браг. — Покажи малко от оня кураж, който знам, че имаш, Миранда. — Той хвана грубо ръката й и тя нямаше друг избор, освен да го последва, докато той поведе коня.
Тя знаеше, че плачът няма да помогне и се бореше със сълзите. Животът й бе в божиите ръце. Нима не бяха я научили на това преди толкова време? Да се уповава в бога. Той щеше да я закриля. Освен ако това не бе последното й наказание…
Миранда осъзна, че са спрели. Браг бе сложил ръце на кръста й и се канеше да я качи на седлото.
— Почакай! — извика тя, обзета от паника. — Искам да се помоля.
Той изруга.
— Няма да се удавиш. Няма… Добре. Побързай.
Миранда падна на колене, като й се щеше да е ходила на служба и на изповед след Натчес. Това бе първото нещо, което щеше да направи, като стигне до ранчото на Джон. Слава богу, че в Сан Антонио имаше мисионерска църква! Тя коленичи, затвори очи и се помоли.
Браг стоеше и я наблюдаваше. Бе истински раздразнен, че тя му има толкова малко доверие, та да пада на колене и да се моли. Дори бе ядосан. Но пък защо трябваше да му има доверие? Нима не бе улучила право в десетката преди малко? Веднъж вече се бе провалил пред нея. И Миранда не можеше да знае, че той няма намерение да повтаря това. Видя я да се изправя нестабилно, а лицето й бе пребледняло под сомбрерото.
Той я положи здраво върху коня, а после взе каиша от сурова кожа от седлото и го размота.
— Какво правиш? — попита тя разтреперана.
Той обви каиша около кръста й.
— Завързвам те за седлото, принцесо.
— Но… защо?
Той погледна огромните й виолетови очи, докато я завързваше за коня.
— Мислиш ли, че ще седиш на седлото, докато конят плува? — В гласа му се долавяше закачлива нотка.
— Но… — Тя се задъха. — Но ти ще ме държиш!
Той затегна възела и стисна ръката й.
— Не, Миранда. Аз ще плувам отстрани.
— Не! — това бе вик. — Не, Дерек, не!
— Престани — рече той спокойно. — Искам да седиш неподвижно и да се държиш за гривата на коня и за седлото, ето така. — Той сложи ръцете й там, където искаше да стоят. — И не се пускай, каквото и да стане.
По бузите й започнаха да се стичат сълзи.
— Не! Non! Sale bete! Je vous en pries!12 Моля те, Дерек, моля те, Дерек…
Тя се тресеше неудържимо. Дерек я зашлеви през лицето и тирадата спря. Един розов отпечатък се открои на лицето й. Той бе ядосан, че се наложи да я удари, макар че това бе съвсем лек шамар.
— Стисни крака. Дръж се, както сега. Не се пускай. Наведи се напред, ето така.
Той я наведе над най-високата част на гърба на коня. Тя не помръдна.
— Добре.
Той извади ножа от калъфа му и го сложи между зъбите си. Вероятността конят да загуби равновесие бе минимална. Но ако се случеше, той щеше да отреже каиша на Миранда и да я освободи за секунди. Поведе коня в реката и водата бързо се покачи от пръстите на краката му към глезените и стигна до пищялите му.
Миранда не дишаше. Бе примряла от ужас. Искаше му се да може да й говори, но естествено нямаше как, понеже бе захапал ножа. Потупа я по коляното, когато водата стигна до хълбоците му, а после до кръста и до гърдите му. Конят се спусна напред и заплува. Браг сложи една ръка на седлото и се остави да го дърпа.
Течението бе бързо. Но както очакваше Браг, конят бе силен плувец и нямаше интерес да се носи безкрайно надолу по течението. Дерек и бездруго бе на долната страна на течението, като използваше тялото си, за да направлява коня под ъгъл към отсрещния бряг. Той бе плувал покрай кон стотици пъти и в това нямаше нищо страшно. Погледна към Миранда и се усмихна. Тя дори не забеляза. Беше се хванала с всичка сила и бе заровила лице в гривата на коня.
Конят пръв стигна дъното на реката и леко се препъна. След това и Браг стъпи на твърда земя, пусна седлото и хвана юздите. Излезе затичан от водата заедно с коня и се качи на брега.
— Опааа, мирувай — рече Браг, като вдигна крак към гърдите на развълнувания кон, докато дръпна поводите. Нямаше опасност животното да го стъпче. Той знаеше инстинктивно къде е смъртоносното копито — това бе толкова естествено, колкото да знае къде ще е собствената му следваща стъпка.
Конят се успокои, запръхтя и зацвили. Браг пусна юздите и се приближи до Миранда. Тя не бе сменила позата си, заровила лице във врата на коня, стиснала гривата и седлото, замръзнала.