Браг бързо я отвърза.
— Добре се справи, Миранда. Видя ли? Нищо работа! — „Почакай, докато открие, че има още две подобни реки за минаване,“ помисли си той. — Миранда?
Тя не бе помръднала и той я свали от коня. Тя се притисна в него. Браг я взе в обятията си, сякаш това бе най-естественото нещо на света.
— Всичко свърши, принцесо — промълви той. — Справи се отлично. Отлично. — Ръцете му се плъзнаха гальовно по слабия й гръб. После усети тялото й, топло срещу неговото, и косата й, която гъделичкаше брадичката му, мекотата й и мускусния й, женствен аромат. През вените му премина глух тътен. Той разтвори ръцете й.
Миранда вдигна поглед към него и задиша.
— Справи се чудесно — рече той, като си наложи да остане спокоен.
Тя се усмихна.
— Гордея се с теб — добави той.
Усмивката й се разшири.
— Направих го! Прекосих реката!
Той се ухили.
— Е, не беше толкова лошо, нали?
Усмивката изчезна и тя отново го погледна разтърсена.
— Беше ужасно, ужасно! Не искам никога повече да преживея нещо подобно!
— Мисля, че трябва да си починем — рече той спокойно. — Имам чувството, че току-що изхаби повече усилия за десет минути, отколкото за цяла сутрин.
ЧАСТ ВТОРА
ОБЕЩАНИЕТО
22
— Това е — рече нехайно Браг, докато конят се помести под тях.
Миранда се загледа в долината пред тях. Склоновете бяха обрасли с хвойна, бор и дъб. Земята бе камениста, но тучна и потънала в зеленина — в далечината проблясваше езеро, заградено от равни зелени пасбища от едната страна и обрасли с бор склонове от другата. В далечния край на долината и отвъд хълмовете се мяркаха пасящи животни. А точно под хребета, където стояха, бе ранчото на Джон Барингтън. Ранчото на годеника й. Тя беше нервна и нетърпелива.
— Цялата долина е на Джон — каза Браг, като вдигна ръка от кръста й, за да направи широк жест.
— Красиво е — промълви тя, вече без да се бои, че Браг не я държи. След последните два дни смяташе, че може да язди и сама, ако се наложи — и да, можеше дори да премине на кон бурна река!
— Божия земя.
— Не знаех, че вярваш в господ, мистър Браг — рече тя заядливо, като се извърна, за да го погледне през рамо. Това бе невъзможно. Ръбът на сомбрерото й се закачи за челюстта му, макар че той отдавна бе поскъсил периферията с ножа си.
Той се засмя.
— В твоя господ ли? Не, мисля, че не.
— Той е единственият — рече тя строго.
Той отново постави ръка на кръста й, като насочи коня напред. При докосването му тя забрави за панорамата, която се бе разгърнала пред погледа им и тутакси спря да се безпокои от срещата с мъжа, с когото щеше да прекара остатъка от живота си. Стомахът й се сви на възел и в нея нахлу сладка болка.
Миранда не знаеше защо топлото, твърдо докосване на този мъж, мирисът и гласът му й причиняваха такава болка и физически копнеж, който не разбираше. Това чувство изведнъж започна да се появява все по-често през последните няколко дни — всъщност колкото повече свикваше с ездата, толкова повече го усещаше. През целия си досегашен живот не бе прекарвала толкова много време с някой мъж. Всъщност Браг бе първият мъж, който я бе докосвал, а като изключим баща й и свещеника, той беше и първият, с когото бе разговаряла. Тя се изчерви, само като се сети за интимностите, които бяха споделяли.
За щастие, през последните два дни и половина бяха яздили усилено, толкова усилено, че той се оказа прав. Изобщо не бе проявил и най-малкото желание да я целува отново. Тя се чудеше защо си спомня за тази целувка толкова живо. Яздеха толкова дълго всеки ден, че тя прекара половината от предните две нощи заспала на седлото, а другата половина — заспала на земята, твърде изтощена, за да се събуди дори когато той спираше и я завиваше с одеялото. А сега всичко свърши. Не, всъщност едва сега започваше! Какво ли криеше за нея бъдещето? Когато конят заслиза внимателно по каменистия склон, тялото й се скова и Браг я хвана по-здраво.
— Мислех, че свикваш с това, принцесо — рече той развеселен.
— Така е — отвърна тя тихо. — Бях се замислила за годеника си.
Браг се умълча зад нея.
Сърцето й започна да бие лудо в мига, когато той й каза, че са стигнали и сега на челото й се образуваха капчици пот. Миранда щеше да се срещне с човека, който щеше да е неин съпруг през остатъка от живота й. Молеше се да е мил и добър. Молеше се да не я намрази заради това, което се бе случило, молеше се да не е звяр като баща й или мъж с апетити като Чавес… като Браг.