Но Миранда се чудеше най-вече как ще му се представи в този си вид. Тя бе облечена в огромната кожена риза на Браг, затъкната в препаската й, която бе увита около нея като пола. Стигаше до глезените й, но малките й стъпала бяха голи и черни от мърсотия. Косата й бе прибрана в раздърпана плитка. Лицето й бе прашно и тя не се беше къпала, откакто се опита да изличи докосването на Чавес от кожата си. Шапката на главата й бе безформена, жалко подобие на първоначалния си вид.
— Спри! — извика тя, като внезапно се паникьоса и задърпа ръката на Браг, която държеше юздите.
Той забави коня, а ръката на кръста й леко я стисна. Браг каза:
— Не можеш да го отложиш, Миранда.
— Мръсна съм — рече тя съкрушено. — Не мога да му се представя в такъв вид.
Браг взе сомбрерото от главата й и го захвърли на земята.
— Хубава си — рече той, а гласът му бе болезнена ласка. — И Джон ще бъде пленен от красотата ти, кълна ти се. — Той не лъжеше.
— Трябва поне да си измия лицето и да си сплета косата наново — извика Миранда, като се извърна, за да го погледне. — Там отзад има поток. Спомням си, че го видях! Моля те! — Очите й се бяха впили настоятелно в неговите. Браг кимна, обърна коня и го подкара в тръс.
Потокът бе чист, освежителен и дълбок. Браг й помогна да слезе и задъвка един стрък трева, като я наблюдаваше. Миранда много грижливо изми ръцете и лицето си, а после и краката. Приглади полата и ризата си, после отметна над рамо дългата си плитка, дебела почти колкото мъжка ръка, и я разплете. Браг я гледаше безучастно, а пулсът му се ускоряваше, докато тя многократно прекарваше пръсти през лъскавите си абаносови къдрици. Не бе ресала косата си, откакто Браг й я сплете след Чавес и сега я гледаше като хипнотизиран. Забеляза, че пръстите й треперят, докато я сплиташе, но накрая се справи със задачата. Тя вдигна неспокойния си поглед към него.
— Не отиваш на собственото си погребение — рече той навъсено. Искаше да я целуне — за последен път. Естествено нямаше да го стори — беше немислимо. Това го разгневи.
При коравосърдечния тон на гласа му очите й се насълзиха. Той се почувства подлец и гадняр, но не му пукаше. Бе преживял достатъчно мъчения. Искаше му се никога да не я бе виждал. Още щом я оставеше пред вратата на къщата, той щеше да иде в Сан Антонио и да си легне с някоя сладострастна женичка. Щеше да изтрие образа й от ума си.
— Да тръгваме — рече той рязко и я вдигна на седлото, като скочи зад нея. Обърна коня и го подкара напред в галоп. Конят уверено се заспуска по склона и сградите на ранчото започнаха да стават все по-големи.
Къщата бе направена от грубо изсечени трупи, но това беше една от най-хубавите сгради в околността. Цепнатините бяха измазани с хоросан, камината беше каменна, а покривът наклонен и покрит с дървени плочи. Имаше два етажа с четири спални, кухня, трапезария, дневна и кабинет. Къщата беше голяма за ерген, но Джон винаги бе знаел, че един ден ще се ожени и ще има деца. За миг Браг си представи как идва до вратата след няколко години и Джон го поздравява, прегърнал Миранда, докато три дечица я дърпат за полата. Този образ го накара да се почувства необяснимо кисел.
На известно разстояние от къщата имаше два големи хамбара, голяма къща за работниците и сушилня. Беше необичайно, че Джон е построил кухнята в самата къща, понеже повечето заселници имаха отделна сграда за готвача. Навсякъде имаше дъбове и борове, а по ливадите зад хамбарите растяха диви цветя — розови и сини. Между къщата и останалите сгради бе изкопан кладенец. Тревата стигаше досами верандата, освен на една широка пътека, покрита с камъни, която за всички посетители и работници бе единственият начин да се влезе в къщата. Джон искаше зелена поляна за жена си.
Браг дръпна юздите пред верандата и слезе от коня, после се обърна и с лекота свали Миранда. Нервността й си личеше от начина, по който бе напрегнала тялото си и от уплахата в очите й. Той я съжали. Сложи ръка на рамото й и двамата се приближиха до верандата. Браг похлопа на предната врата и я отвори със свойска фамилиарност.
— Джон Барингтън — провикна се той. — Ела да посрещнеш годеницата си!
Миранда бе застанала малко зад него, прехапала долната си устна. Страхуваше се, но въпреки това искаше да го види и бе готова да приключи всичко веднъж завинаги! Чуха се накуцващи стъпки и Джон се появи със слисано изражение на лицето си.
— Дерек! Ти си тук! — очите му нетърпеливо се поместиха към Миранда.
Той бе висок колкото Браг и много по-едър. Браг приличаше на издължен слаб бик, Джон на голям мечок. Косата му бе къдрава и буйна, тъмнокафява; устата му — широка и дружелюбна, а зъбите му — бели и равни. Той не бе красив, но не беше и грозен. Именно очите му я приковаха и я накараха да въздъхне от облекчение. Бяха кафяви и грижовни, изпълнени с нежност. Той пристъпи напред, накуцвайки, с помощта на бастун.