Следващия ден яздеха усилено. Браг бе задържал червеникавия си кон, понеже той се оказа здраво и неуморно животно. Преследваха боен отряд от двайсет команчи, нападнали семейство Бенет преди седмица. Беше типично нападение на команчи. Семейство Бенет бяха изолирани, живееха по средата на пътя между Сан Антонио и Сан Фелипе. Имаха двама сина, юноша и дете, както и едно бебе-момиченце. Команчите се появили изневиделица и заловили мъжете в полето, като веднага убили и скалпирали по-малкото момче. Жената се барикадирала в дървената им къща с момиченцето. Бащата и по-големият син успели да се укрият в хамбара и бащата бил улучен от стрела в рамото. Команчите си заминали толкова бързо, колкото дошли, като отнесли част от добитъка и зърното.
През март бяха насрочени преговори за мир в Сан Антонио между трите вожда на команчите и полковник Хенри Карнес, командира на рейнджърите. Тъй като отделните групи команчи бяха толкова независими една от друга, рейнджърите не можеха да знаят дали нападението е било извършено от някой от вождовете, които смятаха да участват в преговорите. Точно сега това нямаше значение — то бе важно за хората, които определяха линията на поведение. Задачата на Браг бе по-лесна — да ги намери и унищожи.
Те се приближиха до бойния отряд на сутринта. Браг незабавно изготви бърз план, даде точни заповеди и тримата се пръснаха. Плъзнаха се покрай команчите и им устроиха засада в едно ждрело, като всеки рейнджър зае различна изгодна позиция. Докато свърши боят, половината индианци от отряда лежаха долу в ждрелото, ранени или убити, а останалите успяха да избягат, мнозина от тях също ранени. Рейнджърите се спуснаха с конете след тях, за да ги довършат.
Браг се надяваше, че някой от воините е в съзнание. Намериха един младеж, около шестнайсетгодишен, ранен, но това го правеше не по-малко опасен. Той бе улучен два пъти и губеше много кръв. Браг внимателно го обезоръжи и го претърси за скрит нож. Откри един в мокасина на индианеца и то затъкна в колана си. Чу изстрел, после още един и разбра, че хората му довършват ранените. Това бе коравосърдечно, но живият команч бе прекалено опасен, а това бе война. Той клекна до момчето.
— Кой е вождът ти? — попита той на езика на команчите.
Войнът го погледна с презрение.
Браг се усмихна.
— Аз съм полу-апах. Няма да имам угризения, ако те измъчвам цяла нощ, докато проговориш. Можеш да умреш бързо — или бавно.
Той каза само част от истината. Щеше да изтръгне информацията от воина и това му бе неприятно, но не обичаше мъченията и никога не ги прилагаше. Не позволяваше и на никой под негово командване да измъчва някого. За щастие нямаше много рейнджъри, които да обичат да измъчват. Вместо това, когато бяха ядосани, те убиваха бързо и яростно.
В очите на воина пробяга страх, а после го прикри.
— Давай.
Браг се изправи и кимна на Пекос и Лейкли. Те събраха съчки под едно дърво, докато воинът наблюдаваше стоически. Браг се раздразни. Много малко индианци щяха да се пречупят при заплаха от мъчения или дори от мъчения. Той самият би избрал бавна и болезнена смърт пред това да предаде честта си. Пекос и Лейкли хванаха команча, без да обръщат внимание на болката му и го увесиха надолу с главата над съчките.
— Кой е вождът ти? — попита Браг.
Команчът го заплю.
Браг изтри слюнката от лицето си и погледна Лейкли. Той запали съчките. Гъстата плитка на воина бе на две педи над дървата, както бе планирано. Браг не искаше да го опърли — трябваше му само информация. Борината се възпламени, запука и загоря.
Надолу с главата, команчът бавно се люшкаше от вятъра.
— Кой е вождът ти? — попита Браг. Воинът го погледна с безстрашни очи. И макар че команчите бяха врагът му — още повече поради това, което бяха сторили с жена му и детето му — Браг изпитваше респект пред воина. Пламъците се издигнаха по-високо и скоро косата му щеше да пламне. Браг знаеше, че той няма да проговори.
— Чавес жив ли е? — чу се да казва той.
Очите на изненадания воин издадоха, че е объркан, но не и че името му е познато. Браг извади колта си, когато за част от секундата забеляза облекчението в очите на воина, точно преди да го убие.
— Наистина се радвам, че нямаш повече от тази апашка кръв във вените си — провлачи Пекос.
Браг не му обърна внимание. Той отряза въжето, с което бе вързан воина, докато Лейкли угаси огъня. Оставиха мъртвите индианци. Това, че дариха на воина бърза смърт бе най-голямото благоволение, което щяха да сторят. Те възседнаха конете и потеглиха.
— Кой е Чавес? — попита Пекос, докато поеха в галоп на югозапад.