Браг се намръщи, но им разказа целия инцидент. Партньорите му слушаха внимателно, с нарастващ гняв. Сините очи на Пекос просветваха огнено, докато сивият поглед на Лейкли стана студен като лед. Хората му бяха рейнджъри и тексасци. Те бяха озверени от това, което се бе случило с Миранда. Браг знаеше, че ако някой от тях случайно се натъкне на Чавес, щеше да го убие.
— Искам Чавес за себе си — рече мрачно Браг, след като свърши. — Ако някой от вас го срещне, запазете го за мен.
Пекос и Лейкли кимнаха, а после Пекос заговори:
— Какво точно си му подготвил? — Сините му очи бяха много остри.
Браг се усмихна. Това не бе особено приятна усмивка.
— Той ще умре от смърт, която не пожелавам на никой друг.
Никой не зададе повече въпроси и Браг бе уверен, че ако някога попаднат на Чавес без него, те щяха да го заловят или да го проследят и да изпратят съобщение на Браг. Това бе приятна мисъл.
В това отношение Браг знаеше, че е изцяло апах. Отмъщението бе присъщо на това племе.
27
Това наистина бе нелепо, но докато Браг слизаше от коня пред къщата, усещаше как сърцето му ще се пръсне, сякаш току-що бе пробягал маратонското разстояние или бе участвал в продължителна битка. Той прехвърли юздите на коня през коневръза и мълчаливо се заизкачва по стълбите на верандата. Бе подранил доста за сватбата — тя щеше да е чак вдругиден.
Почука на вратата, сякаш бе непознат и зачака. Тя се отвори и лицето на Джон разцъфна в широка усмивка.
— Дерек! Разбойник такъв! Тревожехме се, че няма да успееш да дойдеш! — той сърдечно го потупа по гърба. — Защо стоиш на верандата ми? Да не си мръднал? Виж цветята — добави той гордо.
Естествено Браг бе забелязал красивите лехи с диви цветя още отдалеч. Те бяха насадени покрай очертаната с камъни пътека и около къщата и верандата.
— Това е дело на Миранда — възкликна Джон. — Всъщност тя сама ги засади. Мисля, че сега е отзад в зеленчуковата градина. Заповядай.
Браг го последва вътре, като незабавно забеляза къде се е намесила тя. В дневната имаше не само свежи цветя във вазите, но и пердета на прозорците, а един яркосин килим с рози и лози по края покриваше по-голямата част от пода. Диванът бе изчезнал, но в стаята имаше други мебели — малки масички, канапе, маса за карти и два стола.
— Диванът го претапицират — рече Джон, като посочи към голото място. — Ще ида да доведа Миранда. — Той се завтече навън, като ходеше малко сковано, но вече не използваше бастуна.
Сърцето на Браг се ускори и той се обърна, за да погледне през прозореца. Забеляза, че мебелите на верандата са белосани и снабдени с весели щамповани възглавнички и че освен това има саксии и сандъци с цветя. Той си зададе нелепия въпрос какво ще стане с възглавничките, когато завали дъжд или сняг. Някой трябваше да се сети да ги прибере вътре.
Чу леките й, бягащи стъпки и се обърна, когато тя влетя в стаята, няколко крачки пред годеника си. Изражението на лицето й накара сърцето му да замре. Очите й бяха грейнали от радост и тя се усмихваше щастливо, а страните й бяха поруменели от удоволствие. — Дерек!
За момент очите на Браг го издадоха, като засияха от огромно удоволствие. После внезапно заглуши чувството, което тя бе събудила, като внимаваше да не се издаде и си мислеше, че малката глупачка показва емоциите си прекалено явно и всичко живо може да ги види — тя изглеждаше така, сякаш милее за него. По лицето на Джон си пролича, че той е изумен и поглеждаше ту към годеницата си, ту към най-добрия си приятел, а в очите му се забелязваше, че започва да загрява. Бианка влезе с гръм и трясък.
— Сеньор Браг! — тя се спря, грейнала.
Браг не се бе усмихнал и кимна хладно към Миранда, обзет от непреодолимо желание да я прегърне. Той погледна към Бианка и й отправи замислена, но при все това обезоръжаваща усмивка, която накара лицето й да засияе. Браг погледна нехайно към Миранда и видя, че тя е като поразена, а обидата й прозираше в огромните й, наранени очи и треперещата уста. Изглеждаше готова да заплаче.
— Как ти се отразява семейният живот, Джон? — рече спокойно Браг, като се мразеше, задето й причинява болка.
Джон бе овладял собственото си изражение, но сега изглеждаше мрачен.
— Страхотно — отвърна той кратко. — Сигурно си уморен.
Бианка, погрижи се за нуждите на Дерек.
— Вана, сеньор? Нещо за ядене?
— Чудесно — отвърна Браг. — Вана. В стаята ми.
Тя се усмихна, загледана в очите му с нетърпеливо очакване и погледна към Джон.
— Да ви донеса ли нещо за пиене тук?
— Само ако Миранда иска нещо — рече рязко Джон.