Той не можеше да го отлага, макар че всяка нощ усещаше и виждаше страха, безпокойството и притесненията й. Това понамаляваше нуждата и желанието му, но съвсем малко. Не очакваше тя да хареса любенето им, естествено, но очакваше да го приеме и да не й пречи.
Точно седем дни след сватбата им той дойде в леглото й. Желанието му към нея вече бе неудържимо. За негов шок, той отново я нарани — макар че викът й от болката бе приглушен, тя не можа да го преглътне. И отново имаше кръв. Той се уплаши.
Знаеше, че това не е нормално, но не знаеше с кого да обсъди ситуацията. Това, което ставаше между мъжа и жената никога не се обсъждаше, дори и от самата двойка. Защо бе кървяла отново? Дори той усещаше колко е тясна. Тя бе толкова малка. Възможно ли бе да е твърде малка за него? Той бе едър мъж. Никога не се бе сравнявал с другите, но предполагаше, че мъжеството му бе пропорционално голямо, подобно на останалата част от анатомията му. Възможно ли бе жена му, която бе толкова дребничка, да е твърде малка за него? Да не беше болна? Или имаше някакъв дефект?
Той не знаеше какво да прави. Обичаше я толкова много, че не можеше да понесе да я наранява. Може би, надяваше се той, проблемът щеше да се разреши от само себе си. Може би с течение на времето болката и кръвта щяха да изчезнат. Може би някои жени кървяха два пъти. Към кого можеше да се обърне? Искаше му се да има смелостта да пита най-добрия си приятел, който имаше много повече опит с жените от него. Естествено никога не можеше да обсъжда толкова деликатна тема, дори и с Дерек. Той изчака няколко дни, седмици, докато отново почувства огромна нужда от нея и като си пожела всичко да е наред, отново се опита. Последва нов провал. Как можеше да влезе в нея, като знаеше, че всеки тласък й причинява болка и я разкъсва? Той се бе поболял от притеснение. Макар и да не беше много, все пак имаше кръв и той знаеше, че това не е нормално. Нещо определено не бе наред. Той не знаеше какво да прави, затова не ходеше при нея и не правеше нищо.
33
Миранда нямаше нищо против да е женена. Имаше много занимания и истината бе, че обичаше дома си. Под грижите й, с много вкус, ранчото се превръщаше в топло и гостоприемно убежище. Част от мебелите пристигнаха от Сейнт Луис, през Ню Орлиънс и Галвестън. Други бяха направени по поръчка от един шведски дърводелец в Сан Антонио. Персийските килими дойдоха от Ню Йорк, внесени от Европа. Част от тапицериите направи сама, а останалото — един майстор от Сан Фелипе. Тя работеше над един голям гоблен за кабинета на Джон и естествено продължаваше да отглежда цветята и за зеленчуковата си градина.
Освен това трябваше да се грижи за всичко в къщата и постепенно навлизаше в тънкостите. Елена се зарадва на идването й, дори го очакваше, и тайно и постепенно я въведе в тайните на домакинството, като я изпитваше с въпроси, на които от години бе давала отговор. Искаше ли да се проветрява спалното бельо? Трябваше ли Бианка да забърсва пода с мокър парцал? Иска ли тя сама да кърпи ризите на Джон? Иска ли да надзирава гладенето? Бианка бе толкова несръчна. Одобрява ли менюто? Трябват ли им тези доставки? Въпросите бяха такива, каквито всеки прислужник би задал на стопанката на дома, и Миранда скоро влезе в ролята си на господарка на къщата.
Тя знаеше, че Бианка не им трябва — двете с Елена лесно можеха да се справят и сами. Но освен това знаеше, че Бианка се нуждае от тази работа, така че не каза нищо. Макар че Джон често се дразнеше, като видеше Миранда да потапя нежните си ръце в топла вода или да прави нещо, от което можеха да й излязат мазоли, тя започваше да протестира тихо и тактично, докато й позволеше да се заеме отново със задачата си. Все пак вече не бе английска дама, сега бе жена на тексасец. Всички други жени, с които се бе запознала на сватбата имаха червени, загрубели и мазолести ръце и тя не виждаше защо трябва да е по-различна.
Понякога, без никаква причина, тя поглеждаше Бианка и си спомняше как се бе притискала в Браг. После я обземаше някакво странно, неприятно чувство, болезнена мъка — нещо като болка, примесена със завист. Тя винаги изтласкваше настрана този спомен и съпътстващото го чувство. Това не беше нейна работа.