— Не, ти ме чуй, по дяволите! Никой не обичаше Джон повече от мен! На никой не му е по-болно за станалото, отколкото на мен! Но той те обичаше — да, теб, по дяволите! И аз смятам да се погрижа да си в безопасност, дори това да е последното нещо, което ще направя! Няма да стоиш тук и да скърбиш за Джон цяла година! Ще продължиш да живееш както всички нас! — Той я пусна, като се бореше да се овладее.
Миранда бе пребледняла като платно. Той я гледаше гневно.
— Аз си имам задължения като рейнджър, Миранда, и макар да възнамерявам да ги съкратя доколкото мога, аз съм тексасец и вярвам в тази земя. Когато не съм тук, ще имаш въоръжена охрана. И името ми. Това би трябвало да те предпазва от беди. — Той надигна брендито. — Има ли още нещо?
Миранда го изгледа с блеснал поглед, като знаеше, че е изгубила битката. Е, какво от това? Нима не й беше известно от самото начало, че той пак ще наложи своята воля? Тя се обърна да избяга от стаята.
Преди дори да се усети, Браг я спря с една ръка през кръста, а другата около раменете й и я придърпа към себе си. Тя се изопна, но когато той не направи нищо друго, освен да я държи, тялото й започна да се отпуска и тя усети дивото, лудешко туптене на сърцето й. Лицето му бе притиснато във врата й, между бузата и рамото й. Тя усещаше дъха му на шията си, топъл и мек.
Хвана я по-здраво.
Тя усети, че той се нуждае и получава утеха само от това, че я прегръща. Почти усещаше скръбта му, която бе забравила, защото той толкова добре я прикриваше. Тя се отпусна напълно и се облегна върху него. Топлината на тялото му я изгори и накара кожата й да изтръпне сладостно. Той я хвана по-здраво, но не неудобно, и от устните му се изтръгна мек стон. После рязко я пусна.
Обзе я огромно разочарование. Тя видя, че се е приближил до огъня и се е обърнал с гръб към нея. Понечи да отиде при него, като инстинктивно искаше да го утеши. Вдигна ръка и се канеше да докосне нежно гърба му.
— Върви — рече той дрезгаво. — Остави ме.
Миранда дочу болката и желанието в тона му. Искаше да облекчи болката, но се боеше от желанието. После мълчаливо излезе през вратата.
38
Миранда бе свикнала да се подчинява. Все пак бе прекарала живота си в подчинение на една или друга форма на власт: най-напред родителите й, после сестрите и майката-игуменка, след това леля й, Браг, а накрая и мъжа й. Тя не очакваше да почне сама да взима решения; всъщност никога не бе го правила. След като се въртя безсънно в леглото няколко часа, тя осъзна, че е по-спокойна, задето Браг щеше да вземе решенията, засягащи живота й, а не някой мъж, когото не познаваше. Какъвто и да беше Браг, колкото и да бе груб понякога, по някаква причина тя му имаше доверие.
Не бе забравила факта, че Браг бе по-близък с Джон от всеки друг и се чувстваше много зле, задето е толкова безучастна към болката му. Тя изтласка негодуванието, което бе толкова неблагочестиво и реши да му прости властното държане и липсата на маниери. Все пак той бе варварин, полуиндианец — не беше виновен. Освен това се опита да забрави, че той всъщност не иска да се жени за нея и че този брак е негов дълг. По някаква причина тази мисъл страшно я тормозеше, така че тя я потулваше някъде в дълбините на съзнанието си.
На другата сутрин лежеше будна в леглото, знаеше, че е късно и си мислеше за него. Спомни си как я бе прегърнал снощи, как скръбта му бе почти осезаема и стигаше до нея през всяка пора и фибра на тялото му. Миранда решително стана и се облече. Точно сега той се нуждаеше от нея и тя смяташе да му помогне да облекчи скръбта си.
За нея тази роля бе нова и тя с ентусиазъм се зае да я изпълнява. Никой преди това не бе имал нужда от нея. Вдъхновена от едно хрумване, тя се облече в костюм за езда и се забърза надолу по стълбите. Елена бе единственият човек наоколо и месеше тесто в кухнята.
— Сеньора! Тъкмо щях да ви донеса закуската — тя цъфтеше. — Радвам се, че сте станала.
— Не съм гладна, Елена — отвърна Миранда, малко задъхана. — Къде е капитан Браг?
— Отиде да поязди в долината с мъжете.
Миранда посърна. После изражението й се проясни.
— Далече ли отидоха?
Елена вече чупеше яйца в един черен железен тиган. Последва ги бекон, който зацвърча.
— Не, наблизо са. Защо?
Миранда не отговори. Знаеше, че може да се справи с Дейзи, кротката кобила, която бе яздила с Джон, но не се радваше на идеята да язди сама. Въпреки това искаше да го види. Искаше да е с него, да го кара да се усмихва. Знаеше, че дълбоко в душата му го боли, но той крие тази болка от хората и тя искаше да отнеме част от нея. Това бе подтикът да утешава, стар като света.