Очите му се разшириха, а после той й се усмихна неохотно.
— Глупаче такова! Наистина ли ми донесе обяд?
Тя усети как той омеква и видя, че не може да скрие удоволствието си.
— Да.
Той открито се засмя, докато тя се изопна в прегръдката му.
— Защо ми донесе обяд?
Миранда се изчерви.
— За да те зарадвам — рече тя след малко.
Той я погледна с изненада. Тя се измъкна от ръцете му и се плъзна от коня.
— Все още ли си прекалено ядосан, за да обядваш с мен? — тя се поколеба. — Съжалявам. Всички се надпреварваха да ми повтарят, че в това ранчо съм в безопасност.
— Обикновено е така — рече той, загледан в нея, а после слезе от коня. — Но една жена никога не язди сама, никога. А и ти още не можеш да управляваш добре коня. — Той поклати глава.
— Но… беше прекрасно — рече тя, като улови погледа му. — Чувствах се… толкова щастлива.
Той й се усмихна малко накриво.
— Ако искаш да пояздиш, Миранда, разбира се, че можеш. Но с придружител. Освен това мисля, че е време да се научиш как се стреля и да получиш собствен пистолет. — Той помисли за това за миг, а после се ухили. Това бе една от онези усмивки, които караха сърцето й да запърха. — Умирам от глад.
Миранда взе кошницата, която той й подаде от кобилата й и го загледа как постила одеялото под два сенчести дъба.
— Какво си сложила тук? — попита той с щастлива нотка в гласа, проснат небрежно на одеялото.
Миранда седна, като внимаваше да не е твърде близо, и сложи кошницата помежду им.
— Наденичка, сирене, хляб и плодов пай — промълви тя, осъзнала, че е сама в тази огромна просторна долина с този суров мъж. Пулсът й сякаш се ускори. — И вино. Надявам се, че имаш апетит — рече тя меко.
Погледът му бе златист и напрегнат, вперен в очите й.
— Имам — отвърна той и незнайно защо начинът, по който я гледаше, както и мелодичният тембър на гласа му я накараха да се изчерви и да се запита дали има предвид храната.
Миранда извади яденето и му го сервира, докато той отвори виното и наля две чаши. Като му подаде чинията, ръката и се допря до неговата и изтръпна.
— Благодаря — каза той.
Миранда го гледаше как яде. Той сложи наденичката върху хляба и гладно го захапа. Половината сандвич изчезна пред очите й. Сетне отпи глътка вино и погледна към нея над ръба на чашата си, а очите му искряха от добро настроение.
Миранда се чувстваше необяснимо нервна и пресуши половината от виното си.
Браг привърши храната, която тя му бе дала, заедно с виното и напълни отново чашите им.
— Какво друго има?
— Сладкиш с праскови — отвърна тя, подавайки му едно огромно парче.
— Как така ти никога не си гладна? — попита той, приковал поглед в нея.
— Аз тъкмо хапнах, преди да изляза да пояздя — усмихна се тя. — Елена не ме изпуска от очи, докато не се наям. — Чувстваше се много спокойна.
— Как ще те охраня? — Гласът му бе шеговит.
Миранда поруменя. Спомни си как веднъж й бе казал, че е прекалено кльощава и това я загложди. Реши да яде повече. Виното я караше да се чувства приятно замаяна.
— Елена е страхотна готвачка — рече той, като я погледна изпитателно. — Ти можеш ли да готвиш?
Тя се зачуди защо винаги я гледа с такъв голям интерес. Внезапно й хрумна нещо и се засмя.
— Какво смешно казах? — попита той и се наведе по-близо, като легна и се подпря на лакът.
— Не, просто си мислех, ако майката игуменка ме видеше сега… — Тя се изкикоти, като си представи отчаянието — не, ужаса — на жената.
— Мисля, че си пияна.
Миранда възкликна.
— Не съм. Дамите не се напиват! — Силно възмутена, тя довърши остатъка от виното. Той се усмихна, протегна се и взе ръката й. Дланта му бе топла, силна и толкова голяма, че ръката й се изгуби в нея.
Смехът й затихна. Погледът в очите му бе толкова чувствен и въпреки волята си тя бе стоплена и хипнотизирана.
Миранда не беше сигурна как стана всичко. Той лежеше до нея, толкова близо, прекалено близо, държеше ръката й и я притегляше. След това усети, че лежи настрана с лице към него, ръката му я бе обгърнала, а ръцете му галеха гърба й. Той леко се усмихваше и не откъсваше поглед от очите й. Тя знаеше, че непременно щеше да я целуне. Отчаяно искаше целувката му. Копнееше за нея.
Лицето му се наведе бавно, прекалено бавно.
— Толкова си хубава, Миранда. — Думите му бяха дрезгава ласка.
Тя затвори очи, едва дишаше, а устните й се разтвориха в очакване.
Устата му бе мека и влажна, когато допря челюстта й. Дъхът му погъделичка ухото й. Устните му играеха леко по бузата й, по трепкащия й клепач. Дъхът му бе топъл, неравномерен. Хвана я по-силно, когато устата му нежно погали нейната.