— Багажът ви? — провлачи той хладно, за да скрие неудобството си.
— Вие изберете — рече Миранда, а лицето й отново поруменя.
Той забеляза без връзка, че с лекота може да обгърне кръста й с двете си ръце, а после, че тя има хубави заоблени форми — малко повече от лека извивка на бюста и бедрата. Може би без дрехи няма да е само кожа и кости, помисли си той, развълнуван от това.
— Много добре. — Той отново докосна шапката си с пръст и се обърна.
— Миранда! — възкликна лейди Холкум. — Не може да бъде! Как можа да го оставиш той да избира кои чанти да вземе? — Тя вече се бе изправила и догонваше Браг, като викаше след него.
Миранда седеше много неподвижна и вече не бе гладна. Трепереше. Вече не мислеше за индианците, а за Браг. Този ужасен, груб мъж! Не само не бе свалил шапката си — шокираща обида — но и начинът, по който бе целунал ръката й — мили боже! Тя отново потръпна. Не бе имала възможност да види лицето му, а само устата му — жестоко чувствена уста, която изглеждаше неприлично предизвикателна, дори хищническа, когато бе оголена в усмивка. Тя сложи ръка на гърдите си. Сърцето й биеше лудо. Трябваше да го зашлевя, помисли си тя. Как можах да му позволя да стори това? Как може Джон Барингтън да изпрати такъв невъзпитан дивак да ме придружава?
Той беше животно като баща й. Миранда го усещаше. Не можеше да си обясни защо изпитва това, но бе така и тя го знаеше дълбоко в сърцето си. Той я плашеше. Присъствието му изместваше всичко друго. Не само заради ръста му, макар че и той бе внушителен. Ризата му от еленова кожа, с мъниста и шарки по врата, опната върху широките му рамене и масивния гръден кош. Тя не бе пропуснала и пистолета на дясното му бедро, завързан с камшик. А в един друг колан, украсен с орнаменти и месингови закопчалки, имаше втъкнат дълъг нож. Миранда потрепери. Мъжът изглеждаше смъртоносно опасен. И бе мръсен! Кожените му дрехи бяха изцапани, за чуждестранното й око те бяха отвратително варварски и груби. И освен това миришеше. Когато му предложи ръката си, тя вдъхна миризмата му, мъжката му миризма…
Петстотин мили, помисли си тя замаяна.
— Мадам?
Тя едва не подскочи при това нагло провлачване. Не беше го чула да се приближава.
— Да? — Тя отказа да срещне скритите му в сянка очи. Вместо това спря поглед върху сложните шарки от мъниста по яката на ризата му.
Браг се усмихна.
— Почти сме готови. — Той я хвана за лакътя, без да обръща внимание на възклицанието й и я поведе навън. Зората се бе пукнала и първите слънчеви лъчи се процеждаха по улиците на Натчес.
Миранда се опита да овладее страха си. А дали не беше вълнение? Защо този мъж толкова я плашеше? Защо баща й я подлагаше на всичко това? „Господи, дай ми сили!“ молеше се тя наум.
Леля й вече седеше до един друг як мъж, макар че той не беше и наполовина толкова висок или грациозен колкото Браг. Той също бе облечен в еленови кожи и й се усмихна. Като минаха покрай него, Миранда осъзна, че той бе по-мръсен от Браг и чувствителният й нос усети миризмата му, нещо съвсем различно от мъжкия мирис на Браг и доста неприятно. Тя се задави и й се прииска да сложи кърпичката пред носа си, но не можа да го стори, защото Браг грубо я побутна към дилижанса. После той направи нещо невъобразимо. Сложи двете си ръце на кръста й, като напълно го обгърна, вдигна я и я постави до леля й, преди тя дори да се усети. Този път възклицанието заседна в гърлото й.
Без да иска Миранда го видя как без усилие скача на седлото на големия си светлокафяв жребец, а сърцето й биеше толкова силно в ребрата, че тя едвам дишаше.
— Дръпни се — рече той и направи жест с ръка.
Дилижансът потегли. Конят на Браг подтичваше до тях известно време, а Браг седеше грациозно и удобно, а после жребецът подскочи напред и потегли в галоп.
3
Те не видяха повече Браг до обяд и Миранда си отдъхна. Уелш не спираше да си приказва с леля й, понеже Миранда бе прекалено вглъбена в мислите си, за да се включи в разговора. Как изглеждаше годеникът й? Как щеше да се държи с нея? Какъв бе новият й дом? И как щеше да се приспособи към всичко това?
Уелш, точно както повечето американци, които бяха срещали, изглеждаше впечатлен от факта, че те са аристократи. Задаваше много въпроси, демонстрираше знанията си за пътищата и разказваше за тексаските си приключения. Уелш им обясни, че Браг винаги ще язди пред тях, за да се оглежда за индианци и други неприятели. Той ги увери, че Браг е тексаски рейнджър, един от най-добрите, и че няма от какво да се боят — той бе пътувал многократно по главния път.