— Нямам намерение да те изнасиля, Миранда — каза той с равен тон. За какво, по дяволите, дрънкаше тя? Наистина ли го смяташе за някакъв негодник? — Мисля, че има някакво недоразумение.
— И аз така мисля — прошепна тя задъхано.
Той не можа да не забележи как гърдите й се надигат и спадат бързо, като изпъваха нелепата нощница. Зърната й се бяха втвърдили. Той погледна лицето й.
— Ти си моя съпруга във всяко значение на тази дума. Да, давам ти името си за протекция, но смятам да се наслаждавам на всичките си съпружески права.
Миранда се облегна, а цветът се отдръпна от лицето й.
— Противен ли съм ти? — усети още една пронизваща болка.
— Мислех… мислех си, че ще е само фиктивно… Брак само на книга.
Той горчиво се засмя.
— Боя се, че си бъркала.
От очите й закапаха сълзи. Браг изпсува.
— Смятам да се държа с теб като с моя жена, Миранда, във всяко едно отношение, и ти няма да ми откажеш.
— Отказвам да ти позволя да… да упражняваш правата си, не и докато не мине поне приличен период на траур.
Той се намръщи.
— Нима?
— Ако не уважаваш мен — извика тя, — поне покажи малко уважение към мъртвия ти приятел! Няма да ти разреша да задоволиш похотта си върху едва изстиналия му гроб! Нима нямаш никакви чувства? Или си толкова егоистичен? — гласът й се бе издигнал до писък.
Той бавно се размърда и облече сакото си.
— Естествено — рече сковано Браг. — Пак забравих за приличието. — Той седна и си обу ботушите, като междувременно псуваше несдържано. Не обърна внимание на пламналото й лице. — И какъв точно е приличният период на траур, Миранда? — гласът му бе натежал от сарказъм. Бе ядосан, наранен и изпълнен с горчивина. — Кажи ми, моля те — рече той подигравателно, — за да не обидя деликатните ти чувства, като дойда в леглото ти прекалено скоро.
— Една година, естествено.
Той рязко се изправи, втренчен в нея.
— Ще ти дам още три седмици — рече той грубо и рязко. — Това е Тексас, а не Лондон, нито Париж. Тук един месец траур е напълно приличен.
Миранда изглеждаше готова отново да се разплаче.
— И след като ти ми отказваш — добави той жестоко, като искаше да я нарани, — няма да се оплакваш, ако не се върна при теб тази вечер, нали? — Той повдигна вежда, зачакал реакцията й.
Трябваше й известно време, за да схване думите му. Тя поруменя и отмести поглед.
— Не, естествено. Направи това, което… трябва.
— Смятам да сторя точно това — каза той вбесен. Взе бутилката шампанско и я надигна, докато в нея не остана почти нищо. — За теб, Миранда, истинската дама. Как посмях да забравя това? — Той довърши бутилката. Стиснат уста в твърда черта, той я запрати в огнището. Бутилката се строши и той чу как леглото проскърца, когато Миранда уплашено подскочи, но не усети задоволство. Излезе и трясна вратата след себе си.
43
Докъм десет часа Браг не дойде да я вземе, за да се върнат в ранчото. Миранда не можеше да забрави в какво настроение бе той през нощта, всъщност не можеше да забрави нищо от тази нощ. Спомни си любопитно кадифения му глас, докато не се скараха за правата му като съпруг. Тя отново потрепери, замислена за буйния му нрав. Характерът му я плашеше. Но дори това усещане бе погълнато от друго, по-силно. Верен на думата си, той не се бе върнал тази нощ, чак докъм десет часа.
После се появи с много омачкан вид и със зачервени очи. Каза й с едно изречение да се приготви за тръгване след петнайсет минути. Без да й обръща внимание, той се бе преоблякъл в кожените си дрехи. Тръгнаха четвърт час по-късно.
Миранда не разбираше защо се чувства толкова гадно — и не можеше да спре да се пита къде е бил през нощта. Наистина ли бе ходил при жена? Но пък какво значение имаше? Нима тя не бе искала само фиктивен брак? Защо бе толкова разстроена?
Те се връщаха към ранчото с много опърпан, жилав по-възрастен човек, който яздеше до дилижанса им. Браг само й го представи като Браун. Той бе висок, облечен в неизменните еленови кожи и имаше гъста брада. Миранда не смееше да попита Браг за каквото и да било. Лицето му бе маска на здраво контролиран гняв. Освен това вонеше на алкохол. Изглежда не забелязваше присъствието й.
По-късно този ден Миранда откри чрез Бианка, че Браун е личният й пазач. Тя бе шокирана. Защо имаше нужда от личен пазач? Бе доста смущаващо, че мъжът е пред вратата й, когато тя е в стаята и че я следва навсякъде на дискретно разстояние. Това бе едва първият ден и тя се подразни, като усещаше черните му очи непрекъснато върху себе си. Да не би да се беше случило нещо, за което тя да не знаеше, и което да оправдаваше тази мярка? Или пък Браг се подготвяше да тръгва, може би за да язди с рейнджърите?