Внезапно един трезв глас се вмъкна в съзнанието й. Какво правеше той?
Дали бе проговорила на глас? Понеже внезапно, като гръм от ясно небе, Браг изчезна. Тя едва не падна, като отвори очи и хвана перилата. Опита се да си възвърне дъха. Чувстваше се замаяна, топла и изпълнена с непоносим копнеж. Запита се разочарована къде ли е той. Осъзна глупаво, че е леко пийнала. Обърна се и го видя зад себе си, с вид на човек, който се бори с дявола. Осъзна как се е държала — отново. Сякаш някой я заля със студена вода. Тя се изправи ужасена.
— Освободи ме от думата ми — рече той накъсано. Пристъпи към нея, а после се спря. — По дяволите! Дори и да го направиш, то ще е, защото изпи това вино. По дяволите!
Миранда стоеше там още миг, ужасена и копнееща едновременно. Двете чувства бяха толкова силни, толкова равни, че тя бе объркана и учудена. Възкликна и се втурна покрай него. Не знаеше дали се чувства облекчена или разочарована, когато той не я последва.
45
— Кога ще ходим в Сан Антонио? — попита тя предпазливо, като се изчерви въпреки волята си. Него го нямаше, когато се събуди тази сутрин и тя се чувстваше страшно благодарна. По-късно бе разкъсвана между желанието да го види и невъзможността да застане лице в лице с него.
Погледът му бе пронизващ.
— Нямах намерение да правя такова нещо, не и докато не ни потрябват запаси. — Той се бе изкъпал и преоблякъл и миришеше силно на сапун и цигари.
Лицето й посърна.
Той сложи ръце на кръста си и се вгледа в нея.
— Няма какво да изповядваш, Миранда. Да не би да смяташ да ходиш на изповед всеки път, когато те целуна — или само когато ти хареса?
Тя зае отбранителна позиция.
— Не ми хареса!
Той се засмя невярващо.
— Беше заради виното! И ти ми даде думата си!
Лицето му се изопна.
— Ако не бях ти дал думата си, принцесо, тази сутрин щеше да се събудиш в леглото ми — много по-мъдра и по-щастлива жена.
Миранда поруменя и се извърна, но не преди да го чуе как изпсува. Тя не искаше да го хока, бе прекалено заета със собствената си вина. А и той не беше прав — на нея не й беше харесало. Виното беше виновно. Тя никога повече нямаше да пие!
Вечерята бе мъчително преживяване. Тя беше прекалено разстроена от собственото си укорително държане, за да поддържа лекия разговор, който Браг се стараеше да води, така че той се отказа и те се хранеха мълчаливо. Тя бе достатъчно угрижена, за да го поглежда от време на време, убедена, че гой е в лошо настроение, но съвсем не бе така — Браг просто бе непроницаем.
— Да идем да се поразходим — предложи той, като се навечеряха.
— Не мисля, че е добра идея — отвърна бързо тя, като извърна очи. — Уморена съм.
— Да се поразходим — повтори той твърдо, като взе ръката й. Уви един шал около раменете и, прегърна я през кръста и тръгнаха под една редица от памукови храсти. Някаква сладка миризма, която Миранда не можа да определи насищаше здрача и му придаваше сладост. Браг я държеше твърде плътно.
— Не се дърпай — каза спокойно той. — Знам, че допирът ми не е отблъскващ.
Тя нямаше отговор.
Продължиха да вървят мълчаливи. Тя знаеше със сигурност, че той я е довел тук, за да я целуне. Сърцето й биеше от негодувание. Как смееше да се опитва да я прелъсти? Ами обещанието му?
Той я обърна към себе си и леко се усмихна, положил ръце на раменете й.
— Кажи ми сега, че това не ти харесва — каза той, като се наведе и я целуна.
Сърцето й щеше да се пръсне в гърдите й. Тя се вцепени и се опита да се измъкне. Устата му бе топла, мека, но упорита и настойчива. Езикът му докосна мястото, където устните й се събираха възбуждащо, само за миг. Топла, влажна болка премина през нея като спирала.
Той повдигна глава и се усмихна.
— Ама и ти си инат и половина. Ще опитаме ли още веднъж?
— Ти обеща!
Той я притегли по-близо.
— Обещах да не се любя с теб, принцесо — рече той, а после отново залепи уста за нейната.
Този път тя се бореше, вместо да остане пасивна. Той не обърна внимание на това и само я хвана по-здраво. Тя се опита да извърне лице, но той с лекота улови задната част на главата й с една ръка и продължи да я целува, без да я кара да отваря уста. От нея се изтръгна изтерзан хлип. Той я пусна.
Миранда се препъна, но не падна, а и той не се опита да й помогне. Тя предпазливо се обърна и видя гърба му, когато той се облегна на едно дърво, зареял поглед в назъбените линии на далечните планини. Тя задиша по-леко. Бе ядосана, обидена, негодуваща — и в нея бушуваха толкова много емоции, че не можеше да ги разпознае всичките. Копнееше.