— Да се връщаме — каза той, като въздъхна тежко.
Тя си помисли, че усеща разочарованието му, толкова беше силно.
През следващите две нощи той не се върна за вечеря и Миранда не го дочака. Вместо това потърси убежището на спалнята си. Но не можа да заспи дълго след като той се прибра.
Бе събудена от оглушителния звук на множество копита, които се приближаваха към къщата. Тя запримигва и се пребори със сънливостта. Колко ли беше часът? Чу мъжки гласове, но не можеше да различи думите. Промъкна се до вратата, като се напъха в една рокля и погледна през прозореца. На двора седяха поне десетина тежко въоръжени ездачи, конете им бяха мокри от пот, а лицата им — мрачни. Миранда се изплаши и тичешком слезе долу.
Чу глас, но не този на Дерек, да идва от кабинета и не се поколеба да нахълта.
— … цял ден преднина… — казваше някакъв висок мъж, но спря в мига, в който тя влезе.
— Дерек! Какво има? — извика тя.
— Миранда, върни се в стаята си, а аз ще дойда след малко — каза той. Гласът му бе равен и тих, а изражението му — непреклонно.
Тя отвори уста, за да възрази, но видя погледа му — твърд и неумолим. Изплашена не на шега, тя се подчини. Като се върна горе, отново погледна през прозореца. Този път позна Пекос и Лейкли, седнали спокойно сред конниците. Рейнджърите. Нещо ужасно се бе случило, помисли си тя, щом са се събрали толкова много рейнджъри на едно място. Тя се разтрепери. Идеше й да се разплаче.
Чу стъпките му и се втурна да го посрещне на вратата.
— Дерек! Какво се е случило?
Той я поведе в стаята внимателно, но твърдо.
— Шшт! Има малко неприятности. Но ти не бива да се тревожиш за нищо. Няма да ме има една-две седмици. — Той я хвана за ръцете и се вгледа в разтревоженото й лице. — Не се безпокой, принцесо, тук имаш четирима опитни мъже и нищо няма да ти се случи. Браун ще седи до теб двайсет и четири часа в денонощието. И никаква езда, абсолютно никаква. — Той се усмихна. — Обещаваш ли?
— Обещавам — извика тя, като хвана здраво ръцете му. — Какви неприятности? С команчите ли?
Той кимна неохотно.
— Къде?
Той се поколеба.
— Миранда, ще бъдеш в безопасност. Но ние трябва да хванем тези негодници и да се отървем от тях.
— Каза, че вече не искаш вендета! Не отивай!
Той стана мрачен.
— Убили са Хюлит, Миранда. И трите му момчета. Едното бе само на осем годинки. Взели са Бет Хюлит и дъщеря й в плен. Дъщеря й е на твоите години и не е омъжена. Ще идем да ги върнем.
Миранда седеше неподвижна, пребледняла като платно и ужасно уплашена.
Той погали лицето й с изненадващо нежна ръка.
— Нищо няма да се случи с теб. Трябва да вървя. — Той се изправи, като се спря, а после леко я целуна по устните. Тя бе толкова уплашена, че само стоеше като камък и не можеше да помръдне, нито да мисли.
Той я гледаше известно време, в очите му проблесна разочарование, а после се обърна и влезе в стаята си. Тя го чу да се облича, да събира пистолетите, торбата и останалата част от нещата си. Умът й започна да крещи: Дерек си тръгва! Може да го убият!
Тя осъзна, че той вече е слязъл по стълбите, че може никога повече да не го види. Втурна се с вик след него.
— Дерек! Почакай!
Някой бе оседлал коня му и той се канеше да го яхне. Другите ездачи чакаха нетърпеливо, а конете им се местеха неспокойно. Той се обърна изненадан.
Миранда се затича от верандата. Роклята й се повдигаше около краката й, косата й бе пусната и се носеше като знаме след нея. Тя се хвърли на врата му и го притисна плътно. Топлите му, силни ръце я държаха здраво до него. Тя вдигна лицето си, а очите й бяха плувнали в сълзи.
— Не бой се — рече той нежно. — Нищо няма да ти се случи.
— Не ме е страх за мен — рече тя, без да може да спре рукналите сълзи. — Боя се за теб!
Дъхът му секна и очите му заблестяха като златисти огньове. Миранда обгърна врата му с ръце, като хвана гъстите коси, които се накъдряха над яката му и го притегли надолу. Целуна го безсрамно. Притисна се в него, впила устни в неговите, настоятелна, търсеща, обезумяла. Чу някакъв дълбок звук да се изтръгва от гърлото му. Някой се засмя, а друг предложи Дерек да ги настигне по-късно. Браг уви ръка в косите й и проникна по-дълбоко, а тя с готовност разтвори уста. Прие отчаяно езика му, като го подтикваше да влезе по-навътре. Усещаше цялото му тяло срещу своето, твърдо и жарко, дори мъжеството му.
— Да вървим, Браг — извика някой.
Браг я пусна, като решително я отмести далеч от себе си. Погледът му бе изгарящ. Миранда не сведе очи. Бе останала без дъх. Той се усмихна. Очите им се срещнаха, когато някакъв друг глас го подкани да се качва на коня. Той се обърна и скочи леко на седлото. Тя обви ръце около себе си силно, нещастно. Не можеше да откъсне очи от него, искаше да запомни и последната подробност. Той бе толкова прекрасен, с широки рамене, висок, силен, а дрехите се бяха изпънали по него. Седеше спокойно, грациозно, докато конят подскачаше развълнувано. Лицето му, толкова загоряло и слабо, бе невероятно красиво и очите му, златисти като слънцето, бяха нежни.