ЧАСТ ТРЕТА
ИНДИАНКАТА
47
На Миранда й се плачеше, но се сдържа. Сълзите бяха глезотия, осъзна тя за пръв път в живота си — макар че сестрите й го бяха повтаряли многократно. Сега нищо не можеше да я спаси, освен господ.
— Какво ще правиш с мен? — извика тя.
Ръката му върху корема й леко я погали и ужасът й нарасна, защото тя бе облечена само в памучната си нощница.
— Вече ти казах, poquita — гласът му беше плътен, но толкова плашещ. — Ще те направя моя жена, моя съпруга.
— Те ще дойдат да ме потърсят — рече отчаяно Миранда. — Онези каубои…
— Не, сладката ми, боя се, че няма — гласът му бе в ухото й. — Ще трябва да излязат от къщата за работниците или да изгорят живи. След като и тримата излязат, мъжете, които оставих след нас ще ги очистят.
— Браг ще те убие!
Тя усети как мъжът зад нея се напрегна.
— Ако успее да ме намери, да заповяда.
Тонът му бе мек, но безмилостен и тя се уплаши. Гласът му стана копринена ласка.
— Но, сага, ти ме подценяваш. Мислиш ли, че щях да дойда при теб, докато той е още там? А?
Миранда затвори очи за миг.
— Знаел си, че рейнджърите са тръгнали на поход?
— След команчите ли? Да, разбира се. Не съм глупак. — Той я хвана по-здраво.
Миранда започна да се моли. Това бе единствената й надежда и й даде упование. Тя не бе самонадеяна, но не мислеше, че греховете й са толкова големи, та да бъде изнасилена от индианци или продадена в някой бордей като проститутка. После неволно се замисли за държането си с Браг. Не, не, не! Нямаше да се остави на отчаянието и чувството за вина точно сега. Трябваше й вяра — вяра и надежда.
Тя си бе помислила, че е стигнала до предела, който може да изтърпи през последния етап от пътуването си с Браг от Начес, но бе сбъркала. Двайсетината команчи яздиха два цели дни, като спираха само за да напоят конете. Яздеха в равномерен тръс, като минаваха една речна долина след друга. Миранда бе толкова неопитна, че й отне цял ден да разбере, че са се запътили почти право на север. Тя знаеше, че северен Тексас е най-нецивилизованата и дива част в целия щат.
На третата нощ спряха и направиха лагер. Когато Миранда слезе от коня, щеше да се строполи на земята, ако Чавес не бе я хванал. Не можеше да ходи. Тялото й крещеше от болка.
Всички ядоха пастърма. Нямаше огън. Миранда се молеше да не пострада тази нощ, молеше се Чавес да е прекалено уморен, за да я докосне. Молеше се и за Бианка, която само бе зърнала, докато пътуваха. Жената бе издръжлива, но Миранда знаеше, че е ужасена — познаваше се по очите й. Миранда се запита дали и нейният страх е толкова видим.
Молитвите й бяха чути, както изглежда. Явно воините бяха уморени колкото всеки нормален човек и след миг лагерът бе притихнал в дълбок сън. Включително Чавес, който лежеше по гръб до нея. Спяха на една и съща постеля.
Миранда се замисли дали да избяга. Знаеше, че ще умре, ако се опита. Нямаше пушка, дори и да можеше да я използва. Нямаше дори нож. Нямаше представа как да оцелее. Не знаеше къде да отиде. Но… може би този смълчан лагер бе дар, знак от бога. Може би. Той щеше да я насочи. Тя се страхуваше, но се боеше повече от това, което я очаква с Чавес, отколкото, че ще умре в пустошта.
Миранда предпазливо се претърколи по-далеч от Чавес, заслушана в дълбокото му, равно дишане. Глупак такъв, помисли си тя, като се запита защо не я е завързал. Или това, което вършеше тя, бе толкова глупаво, че го е сметнал за немислимо? Замисли се за Браг. Знаеше, че той би го одобрил. Тя бавно се изправи на колене и се огледа наоколо. Лагерът представляваше група тела, които дишаха тихо и само тук-таме се чуваше похъркване. Тя стана, и без да издаде и най-малкия звук, тръгна на пръсти към гората.
Бе подминала лагера и се препъваше в тъмната гора, когато внезапно се запита дали има змии и паяци. Искаше й се да има обувки и нож. Блъсна се първо в едно дърво, сетне в друго. Клоните я шибаха по ръцете, през лицето. Тя не вървеше в определена посока, просто по-далеч от Чавес. Спъна се в един корен и падна на ръце и крака. Внезапно започна да осъзнава какво е направила. Движеше се слепешком. Нямаше луна и й се искаше да изругае. Ритна пръста си в един камък и възкликна на глас. Звукът сякаш проехтя злокобно.
Тя застана много, много неподвижна, заслушана. Не чу нищо, освен един бухал и ветрецът, който подухваше листата, както й се стори. Направи още една стъпка. Твърде късно осъзна, че няма вятър. Той я хвана.
— Не! — проплака тя. — Не! Пусни ме! Пусни ме! Върви по дяволите!
Той я разтърси.
— Глупачка такава! Искаш да умреш ли? — Чавес я придърпа по-близо. Очите му блестяха в мрака. — Нима предпочиташ да умреш от диви животни или от глад, отколкото да станеш моя жена? — Ядосан, той я разтърси. — Отговори ми!