— Влез, Браг.
— Какво има?
Мисис Тетли му подаде една чаша и той видя, че е уиски. Безпокойството му се усили.
— Полковник?
— Дерек, ранчото ти е било изгорено до основи.
Браг го зяпна и бавно остави чашата на масата. Шокът го парализира само за миг.
— Миранда? — гласът му поостърга.
— Няма я. Отвели са нея и онази другата жена. Убили са трима от работниците и още един човек. Старата жена се скрила и оцеляла.
За миг Браг не можеше да диша. Само не Миранда! В него нахлу нажежена ярост.
— Колко мъже можете да отделите, сър?
— Не бих могъл да ги спра да дойдат с теб, дори да исках — отвърна Бент. — Просто ми се ще да мога да те придружа. Но трябва да ида в Галвестън.
Браг кимна.
— Преди колко време?
— Шест дни. И са били около двайсет и петима.
Два дни след като си бе тръгнал, помисли си Браг. Той се обърна, излезе навън, а на лицето му имаше твърда, непроницаема маска. Протегна ръка към коня си и се метна на седлото.
— Отиваме по задача — рече той ясно, но знаеше, че Андърсън вече е разпространил новината, понеже всички имаха мрачни, смъртоносни физиономии.
Яздеха в равномерен галоп през следващите два часа и никой не проговори. Като изкачиха последното възвишение Браг спря, за да види само каменните огнища — това бе всичко, останало от сградите в ранчото. Двайсетте рейнджъри се спуснаха по склона и само след миг някой — Линкълн — се провикна:
— Тука! Тръгнали са насам!
Подскачащата, трополяща маса коне и мъже се обърнаха като един и се понесоха след Линкълн. Мундщуците подрънкваха, конете пръхтяха, седлата проскърцваха.
Миранда бе заловена от команчите. Мисълта ехтеше отново и отново в съзнанието му. Дори сега не можеше да си го помисли. Не можеше да си помисли какво й се случва. Дръж се, помоли се той наум. Само се дръж. Идвам.
49
Докосването по рамото й я събуди.
Миранда скочи, веднага се отърси от съня и разбра, че навън е тъмно. Чуваше барабани, кречетала, песни и смях, идещи отвън. И Видя, че Чавес е клекнал до нея. Срещна погледа му.
Той се усмихна, а зъбите му се белееха на фона на бакърената му кожа. Огънят зад него го осветяваше идеално и тя възкликна, понеже бе гол. Гол и възбуден. Тя бързо затвори очи.
— Да, cara — промълви той, като сложи ръце на раменете й, а после ги зарови в косата й. Дъхът му секна. Миранда лежеше много неподвижна, а сърцето й туптеше бясно. Ръцете му се плъзнаха надолу по гърба й, после по кръста и нагоре до гърдите. Той я стисна лекичко, като я търкаше бавно. Дишането му бе насечено.
Той обви ръце около нея и я дръпна под себе си.
— Не! — Тя започна да се извива, зарита и се опита да го отпъди. Той се засмя, пъхна коляно между бедрата й и ги разтвори, а роклята й се вдигна нагоре. Целуна я страстно. Тя одра гърба му с нокти.
За нейна изненада той изстена, потръпна и притисна твърдостта си срещу корема й, възбуден от постъпката й. Миранда не се поколеба. Тя задра лицето му, като разкъса кожата на челюстта му. Едната му ръка веднага хвана и двете й китки и ги прехвърли над главата й. Тя бе прикована безпомощно под него.
Той отвори устата й насила и вкара езика си. Тя стисна силно зъби.
Чавес извика и се отдръпна назад, като я зашлеви през лицето. Болката бе кратка. Имаше кратка експлозия на звезди и после нищо.
Тежестта, която я обгърна бе лека и Миранда се зарея и унесе, макар че не искаше и се бореше с това. Отново осъзна какво се е случило с пълния му ужас. Отвори очи и възкликна.
Той бе коленичил между бедрата й, дишаше тежко и я гледаше. Наведе се и вдигна роклята й до кръста.
— Не, моля те — това бе умоляващ шепот.
Ръцете му я обгърнаха, затиснаха нейните до тялото й и той влезе в нея. Тя извика от болка, докато той проникваше през сухата й, изопната плът — от болка и от унижение.
— Извинявай, сага, ужасно съжалявам… — прошепна той и после извика, като се строполи върху нея.
Тя се разплака тихо, а сълзите се стичаха по бузите й. Той се премести, за да седне и се загледа в нея. Тя извърна лице. Не можеше да понесе да го погледне.
— Съжалявам, че толкова упорито ми се опъваш — рече гой. — Не можах да се овладея, понеже толкова отдавна те искам. Следващия път ще ти доставя удоволствие, обещавам.
— Никога — чу се да казва Миранда. — Мразя те, мразя те… Известно време той не каза нищо. Тя го чу да се помръдва. Върна се до нея.
— Ето, изпий това.
— Не! Махни се!
— Не, сага, нощта е млада и едва сега започва.
Миранда се обърна, за да го погледне в лицето.
— Ти… ти… куче такова!
Той се усмихна, задържа главата й неподвижна и наля някакъв суров, изгарящ алкохол в гърлото й. Тя се задави и погълна по-голямата част, макар че малко потече по лицето й. Въпреки това събори каната. Той се развесели и я остави настрана. После, преди тя да успее да отреагира, той свали роклята й, като си пое остро въздух.