— Да.
Той повдигна вежда, нелепо зарадван.
— И двамата трябва добре да се наспим — каза той, като се опита да сдържи сериозното си изражение. — Но…
— О, Дерек, искам да кажа… това, което искам да кажа е…
Той се засмя, седнал до нея. Като сложи ръка около нея, той я придърпа по-близо.
— Знам какво искаш да кажеш, принцесо.
Миранда го погледна, а лицето й бе на сантиметри от неговото.
— И ти ли ще спиш тук?
— Да — отвърна той. — Това не е ли и моята постеля?
— Ама… — тя преглътна притеснено.
Браг се усмихна и се излегна настрана, като я дръпна надолу в извивката на тялото си.
— Не ми казвай, че ще ти е по-удобно да спиш сама — той нежно я прегърна.
Тя въздъхна.
— Не.
Той вдигна одеялото и се опита да подтисне малко усещанията си — толкова преливаше от нежност и привързаност, че очите му ставаха абсурдно влажни. И което е по-лошо, опита се да не усеща топлата мекота на тялото й, малкото й задниче, застанало плътно до корема му, копринената й коса, гъделичкаща гърдите й лицето му.
— Дерек?
— Да?
— Какво ще стане след Сан Антонио? След като оставим Бианка и другите пленници?
Той се поколеба.
— Как ще ти се стори, Миранда, ако сме само ти и аз? Искам да те заведа до Пекос, в страната, където израснах. Там е спокойно. Ще имаш време да се… излекуваш и изобщо няма да те изпускам от очите си. — Той я целуна по главата.
— В твоето ранчо ли?
— Там няма нищо, принцесо, само вода, дървета и ливади. Но да, тези земи имам предвид.
— Звучи ми… чудесно.
— Истина ли казваш? — Той се чувстваше напрегнат, като зададе този въпрос. Толкова много искаше да я заведе там и ръцете му се стегнаха леко около нея.
— Да.
— Радвам се — рече той бързо. — А сега защо и двамата не поспим? Аз съм последен на пост.
За своя изненада той заспа след само час-два и сънищата му бяха изпълнени с жената, която държеше в обятията си.
54
Миранда имаше чувството, че всички я гледат, като влязоха в Сан Антонио, и това си беше точно така.
Естествено тя осъзна, че е невъзможно двайсет рейнджъри и почти още толкова пленници да не привлекат вниманието на всички хора по улиците и в магазините. Хората се наредиха по тротоарите и скоро от всички страни заехтяха овации и викове. Един мъж се затича редом с тях, като разпитваше за подробности, но рейнджърите само се ухилиха и му отвърнаха с недомлъвки. Браг не каза нищо, но я държеше топло и успокояващо.
Той нае стая в хотела и се качи горе с нея.
— Ще трябва да ида да докладвам, принцесо, но на връщане ще ти донеса някои дрехи. Утре ще идем да напазаруваме всичко, което ни трябва. — Тон й отправи топла усмивка. Златистите му очи бяха толкова нежни напоследък. Тя знаеше, че я съжалява и това караше и нея да се самосъжалява.
— Не бързай — каза тя и погледна с копнеж към леглото. Мили боже! Колко време продължи всичко това? Безкрайната езда, седмицата, която прекара в плен… не! Тя нямаше да мисли за това.
— Ще накарам да ти приготвят вана тук. Ще придумам някое от момичетата да ти заеме някой халат.
Миранда му се усмихна с благодарност. Когато си тръгна, тя се запита какво се бе случило с грубия, недодялан, суров мъж, който бе срещнала в Начес. После разбра, че се самозалъгва. Спомни си как се бе нахвърлил върху Чавес. Все още не знаеше какво направи той, след като Пекос я отведе, но бе сигурна, че е ужасно и не искаше да разбере. Легна на леглото и се замисли за мъжа си.
Освен това се зачуди на себе си. Кой би си помислил, че дъщерята на един граф щеше да се превърне в това, което бе тя в момента? Облечена в еленова кожа, току-що освободена от индианците, омъжена за един рейнджър със смесена кръв — мили боже! И Браг й бе описал живота, към който се бяха запътили. Щяха да живеят в индианска колиба, подобно на народа му, мескалеросите. Щяха да ловуват и да отглеждат сами храната си, да шият сами дрехите си. Щеше да е много примитивен живот. Тон не каза, че така ще е винаги. Не обсъдиха по-далечното бъдеще.
По някаква причина той искаше да я отведе до долината си, както я наричаше, за да поживеят там известно време. Тя наистина нямаше нищо против. Ранчото им бе изгоряло до основи. То бе нейно, а сега на Браг, понеже той бе неин съпруг, но тя не искаше да се връща там. Може би по-късно, в бъдеще. Не искаше Браг да я оставя сама. Той приключваше работа като рейнджър и тя се радваше. Знаеше, че е егоистично от нейна страна, но не й пукаше. Едва сега разбираше колко се нуждае от мъж една сама жена в този край, за да я защитава. Никога, абсолютно никога не искаше да преживее отново ужаса, който изпита през тази седмица, докато бе пленница на Чавес.