— Горкичката — съгласи се Уелш. — Толкова е малка. На колко години мислиш, че е?
— На седемнайсет — промълви Браг. Що за човек ще прати крехката си, израсла под нежни грижи дъщеря в дива земя като Тексас, за да се омъжи за тексасец? Той поклати глава. Когато Миранда се появи малко по-късно, той набързо я огледа, за да види дали е наред. Тя се нуждаеше от закрила, осъзна той, като изми ръцете си. Това чувство му бе непознато. Объркан и смутен, Браг наниза зайците на шиш и ги подаде на Уелш. Изправи се, запокити шапката си настрана и прекара пръсти през косата си. Като погледна отново към нея, той забеляза, че го наблюдава, сякаш е хипнотизирана. Намръщи се и се отдалечи.
Миранда сложи ръка на гърдите си. Сърцето й биеше лудо. Колкото и да бе невинна и израсла под крилото на монахините, тя можеше да различи един красив мъж. Само дето, помнели си тя с паника, той не е красив. Прекалено е необуздан, за да е красив и дори чертите му са изсечени, прави и симетрични. Мили боже! Тя никога не бе виждала човек с такъв цвят на кожата. Той беше буквално златист — от главата до петите. Косата му бе златиста, кожата му също — тъмно злато, разбира се, но злато. Дори очите му бяха с цвят на топаз и дрехите му бяха от златиста ощавена еленова кожа. Тя се засмя малко нервно. Лицето й бе пламнало и тя знаеше, че се е изчервила, макар и да нямаше представа защо.
А той защо я бе погледнал толкова свъсено? Сякаш я презираше?
В лагера царуваше тишина по време на вечерята от печен заек, боб и кафе. Миранда не можа да вкуси от заека. Само като го гледаше и й прилошаваше. Всъщност тя изобщо не беше гладна, само уморена, толкова неописуемо уморена. Тя остави почти недокоснатата си чиния и преди да се усети, чифт здрави мускулести крака, обути в еленова кожа и мокасини, се спряха пред лицето й. Миранда вдигна очи.
Браг клекна с разтревожено лице.
— Добре ли си, Миранда? — Гласът му бе нисък, дрезгав и провлачен, а топазените му очи я гледаха изпитателно.
Той бе толкова близо. Естествено сега я обиждаше, като използваше името й толкова фамилиарно. Малка, непривична гневна искра проблесна в отговор на наглостта му. Но тя усещаше магнетичното му привличане, долавяше мъжкия му мирис и не можеше да откъсне очи от неговите. Безпомощна, тя бе пленена от хипнотичния му поглед, а от разтворените й, треперещи устни се изтръгна един дълго стаяван дъх.
— Мадам? — той развали магията. — Зле ли ви е?
Миранда поруменя и насочи поглед надолу, настрани, навсякъде, но не и към него. Господи, как можеше да коленичи толкова близо до нея? Това бе толкова неприлично! Тя потрепери.
— Не, просто не съм гладна — прошепна тя. — Твърде съм уморена, за да съм гладна. — Погледът й нарочно бе извърнат.
Без да го поглежда, тя разбра, че той си тръгва и я заля огромна вълна на облекчение. Но тогава, преди да е преброила до три, той отново се върна и загърна раменете й с одеяло. Докосването му предизвика ново потрепване у нея. Като го взе за страх или отвращение, тя отново се сви до дървото.
Браг я гледаше изпитателно, като се намръщи, а после се изправи. Да не би малкото мишле да се боеше от него? Мисълта го подразни.
— Ти си достатъчно кльощава — рече той грубо. — Трябва да ядеш. Ще пътуваме от зори до здрач всеки ден. — Той побутна чинията към нея с палеца на крака си.
Тя се изопна, за миг се бореше да се овладее, а после се предаде на по-примитивната си природа. Вдигна очи с изпепеляващ поглед.
— Вие сте тук, за да ме придружавате до Тексас, сър! Но не ми казвайте какво да слагам в тялото си, благодаря! — В мига, в който произнесе думите, Миранда не можеше да повярва, че е казала такова нещо. Защо бе ядосана? Но как смееше той да има наглостта да й заповядва да яде?
И което е по-лошо, той се засмя.
— Значи мишлето имало и зъби — рече той ухилен, докато се отдалечаваше.
Обидата я накара да се вцепени още повече. За такава ли я смяташе — обикновена, сива, свенлива мишка? Този човек непрекъснато я обиждаше, още откакто се запознаха — държеше се с нея като с някаква евтина уличница, а сега я наричаше мишка — това беше прекалено!
4
— Извинете, капитан Браг. Кога мога да се изкъпя?
Браг я зяпна изненадан, а после се ухили, като си я представи гола в потока долу.
— Ами по всяко време, мадам. Потокът е ей там. — Той посочи сред дърветата. Току-що бяха построили лагера си за нощувка, след като пропътуваха още един дълъг, тежък ден.
Виолетовите й очи се разшириха и тя възкликна.
— В потока?
Той се засмя.
— Нали не сте очаквали, че ще мъкна и една хубава пиринчена вана за вас, мадам? — Той тръгна да си върви, но после рязко се обърна. — Ако смятате да се къпете — рече той, този път без усмивка и със сериозен вид, — трябва първо да ми кажете.