Като осъзна, че Миранда го гледа, той се усмихна. Тя улови погледа му и се изчерви, но го спря.
— Не искам да мокриш тази рана.
— О, не. Пак почнахме да командваме, а? Мръсен съм. Достатъчно е зараснала.
— Дерек, не — тя сложи ръце на кръста и го изгледа.
Той се засмя, очарован от съпружеското й поведение.
— Чудесно. Тогава ти ще ме изкъпеш.
Този път по страните й изби ярка руменина.
— Можеш и сам да се изкъпеш — рече тя.
— Миранда, ако трябва да се изкъпя сам, тогава влизам във ваната. — Той говореше сериозно. Наистина искаше вана до този момент. Не му пукаше, че едно измиване от Миранда ще е истинско мъчение. Искаше да почувства ръцете й навсякъде по тялото си.
— Дай да видя раната — каза тя, леко сковано.
Той започна да си събува панталоните. Тя остро си пое въздух, но на него не му пукаше. Жените винаги бяха цъкали с език от физиката и от мъжеството му. Искаше да я впечатли. Със сигурност щеше да я впечатли сега, когато бе огромен от желание по нея. Чудеше се дали ще я възбуди. Той си свали панталоните и се ухили.
Тя се втренчи за миг, преди да извърне поглед и да го обърне с гръб. Той надзърна през рамо и видя, че тя се е загледала в задника му, а не в бедрото му. Опита се да не се засмее. Пулсираше.
— Е?
— Не мисля, че трябва да взимаш вана — рече тя смутена.
— Да седна ли или да легна?
— Дерек, не искам да те къпя.
— По дяволите — избухна той.
— Добре — рече тя, като го погледна гневно. — Чудесно. Но увий това около кръста си, моля те.
Той взе кърпата, но се обърна, за да й даде възможност да го види от друг ъгъл, докато небрежно се подчиняваше. Естествено тя се бе обърнала с гръб към него и мокреше гъбата. Той въздъхна, възседна стола и после затвори очи, докато тя изми гърба му.
Докосването и бе истинско блаженство, особено когато усещаше как ядът й се уталожва и се заменя от нервно треперене на ръката й. Това страх ли беше? Отвращение? Той не мислеше така. Смяташе, че е желание, макар и тя да не го разбира.
— Обърни се.
Той се подчини. Гледаше я как мие ръцете му, раменете, гърдите. Трудно му бе да диша равномерно и още по-трудно му беше да се сдържи и да не я награби и целуне.
— Достатъчно — рече той накрая с дрезгав глас.
Тя изглеждаше изненадана.
— Ами краката ти?
Той се страхуваше, че ще постави и двама им в неловко положение, ако тя продължи.
— Сам ще го направя.
Той взе гъбата и се извърна. Запита се дали да не си намери някоя курва за през нощта. Толкова време беше минало. После погледна към нея, докато се навеждаше да вземе една мокра кърпа от пода и сърцето му потръпна.
Ще я ухажвам, помисли си той, и ще чакам.
55
— Защо гледаш така? — попита Браг.
Миранда се усмихна, като продължаваше да изучава пирамидалната постройка.
— Просто никога не съм си представяла, че ще дойде ден, когато мъжът ми ще построи вигвам, за да живеем в него.
Браг се засмя.
— Честно казано, принцесо, аз никога не съм си мислел, че ще доживея деня, когато ще построя такова нещо за жена си. Нали разбираш, това е женска работа.
— Невъзможно — възкликна тя. Вигвамът бе висок дванайсет фута и широк около осем. Бе построен от осем много здрави кола от хвойна, забити в дупки в земята и свързани най-отгоре. Отстрани бе увит с клонки. Миранда не можеше да проумее как е възможно някоя жена да построи подобно нещо.
Браг я хвана и й залепи една плътна, бърза целувка по устата, изненадвайки я. Пусна я също толкова бързо.
— Но не и индианска съпруга, която е толкова малка и слабичка като теб. — Той доби сериозен вид. — Днес следобед ще ходя на лов и за нула време ще покрием това с кожи.
Миранда го погледна. Сега й се стори потънал в мисли. Целувките му я изненадваха. Тя дори не бе подозирала, че е любвеобилен мъж. Но въпреки това той изглеждаше решен да издържи дълго време, без да я докосва разсеяно, да я потупва по рамото, да стиска ръката й или да прокарва пръсти през косата й. Колко противоречия имаше у него.
— Ела с мен — рече Браг.
Те отидоха до вързопите и провизиите си, разтоварени от коня и покрити с брезент. Браг затършува, откри това, което търсеше и хвърли на Миранда няколко кожени торбички.
— Какво има вътре? — попита тя любопитно.
— Погледни и ще видиш — отвърна той, като клекна край запасите им и се ухили.
Миранда отвори една от малките торбички и възкликна. Беше пълна със семена.
— Дерек, ще си имаме градина.
— И още как — потвърди той. — И трябва да я засеем колкото се може по-скоро.