Миранда се огледа. Мястото, избрано от Дерек, бе недалеч от широк, бистър поток. Една малка полянка, покрита с първите априлски цветя, беше обградена с гора. Той бе построил вигвама им в горичка от дъбове и хвойна, където се сливаше естествено и ненатрапчиво с пейзажа.
— Ей там — каза тя и посочи с ръка. — Как ще го разчистим?
— Лесно. Още утре сутрин ще подпаля една част, а после ще я разора за теб. До вечерта ще сме засели всичко.
Миранда го награди с усмивка.
— Преди да ида на лов, принцесо, искам да ти дам един урок по стрелба. — Той й направи знак. Миранда се приближи до него и той сложи леко ръка на рамото й и я поведе. Остави я, за да сложи мишена — един дънер, изправен на земята. Върна се до нея, изтегли колта от кобура си и извади всички куршуми от него. — Гледай внимателно.
Той й показа как да зареди, после отново го изпразни и я накара да го повтори. Беше просто.
— Добре. — Той се усмихна. — Сега застани спокойно и се отпусни, погледни мишената, прицели се и натисни.
Той й подаде пистолета. Миранда се чувстваше нервна. Никога преди това не бе хващала пистолет в ръцете си, а камо ли да стреля. Тя преглътна, насочи пистолета в мишената, погледна я и дръпна спусъка. Ритането не беше много силно.
— Как се справих?
Дерек я погледна.
— Е, беше само на миля встрани. Прицели ли се?
— Разбира се!
Той застана зад нея и сложи ръка върху нейната.
— Прицели се внимателно — рече той, а гласът му прозвуча в ухото й.
Дъхът му гъделичкаше врата й. Тялото й беше топло. Коленете му докосваха бедрата й. Гърдите му бяха долепени до гърба й. Тя го усещаше и това я разсейваше.
— Миранда?
Тя погледна и стреля. Лекото ритване на пистолета я тласна срещу топлата му твърда гръд.
— Улучих ли? — попита тя с надежда.
— Не съвсем — провлачи той. — Как е зрението ти между другото?
— Толкова ли е зле?
— Не, не е много лошо — излъга той. — Още веднъж. Хайде, губим ценно време.
Миранда се опита да не обръща внимание колко са близо един до друг. Този път, като се прицели, той обви едната си ръка около кръста й, а другата постави върху ръката, държаща колта, и й каза да изчака. Наведе се до нея, докато лицето му се изравни с нейното, като се опита да види как се е прицелила в мишената.
— Боже, Миранда! С десет ярда встрани си.
— Наляво или надясно?
— Наляво.
Тя нагласи пистолета си.
— Твърде много, скъпа. Съвсем мъничко. Готово. Сега недей да трепериш, като стреляш…
Тя стреля и не улучи.
— Съжалявам — извика тя.
— Няма нищо — успокои я той, като се изправи зад нея. Но не се отмести.
— Не мисля, че от мен ще излезе голям стрелец.
— Не е вярно — опроверга я той. — Всеки ден ще се упражняваш по един час. Опитай пак.
Той стоеше с нея сякаш часове наред, но тя нито веднъж не улучи целта. Накрая й каза, че й стига толкова за днес. Тя му хвърли поглед крадешком. Изглеждаше малко недоволен. Бе невероятно търпелив. И тя искаше да го зарадва. Чувстваше се много нещастна, задето е толкова лоша ученичка. Беше покрусена.
— Не се притеснявай — каза й той на път към вигвама. Прехвърли ръка през рамото й и я стисна. — Като приключа с обучението ти, ще бъдеш най-добрият стрелец в западен Тексас.
— Съмнявам се. Той я изгледа.
— Защо не опечеш малко хляб? — Той се спря. — Знаеш ли как се меси?
— Естествено — отговори тя негодуващо. — Гледах Елена.
Браг се усмихна. Това щеше да е интересно.
— Каква неопитна жена си имам!
— Как ще го опечем?
— Лесно — отвърна той весело, като взе една пушка. — В огъня. Ти се погрижи за тестото. Аз скоро ще се върна.
Миранда го загледа как се запътва към гората, пеша, с някаква животинска грация. Тя се усмихна. Бяха прекарали толкова много време заедно през последните няколко дни. Вече й липсваше.
56
Дерек го нямаше и тя се запита къде ли е отишъл толкова рано сутринта. Тя се изкъпа в потока, който бе доста студеничък, после си облече обикновената памучна пола и блуза. Направи кафе и закуска за него — тя никога не беше гладна сутрин. Докато правеше сместа за палачинките, започна да си тананика. Бе наистина прекрасно утро.
Беше малко хладно, но само защото още бе рано. Небето бе почти кралско синьо, без нито едно облаче. Птиците чуруликаха напевно, като си предаваха съобщения горе в дърветата. Около тях се носеше чудесен аромат — мирис на кафе, ощавени кожи, нещо сладко, като от цвете — може би всички кандилки, които бяха разцъфнали през последната седмица на ливадата, а ярките им виолетови багри се бяха смесили с жълтото и синьото на маргаритките. Тя с изненада откри, че е доста доволна.