Техен проблем, не негов.
Беше деветнайсетгодишен, караше Първата колесница за Зелените на най-големия стадион на света и имаше истински шанс да стане първият състезател сред Орнаез Есперанеца, спечелил своите сто в Града преди двадесетия си рожден ден, в края на лятото.
Но императорът беше мъртъв. Нямаше да има надпревари днес и бог знае още колко дни, докато траеха ритуалите на траур. Тази сутрин в Хиподрума имаше над дванайсет хиляди граждани, пръснали се по състезателната алея, но всички мърмореха неспокойно или слушаха клириците с жълтите раса, припяващи литургията, а не наблюдаваха възвиващите в Процесията колесници. Изгубил бе половин състезателен ден предната седмица заради изкълчено рамо, а ето, че днешният ден си беше отишъл… А следващата седмица? По-следващата?
Разбираше, че в такова време не би трябвало да е толкова загрижен за себе си. Клириците — било то хеладикийски или ортодоксални — до един щяха да го смъмрят заради това. В някои неща религиите бяха единодушни.
Виждаше плачещи мъже по трибуните и на състезателния терен, други жестикулираха прекалено разпалено, говореха прекалено високо, със страх в очите. Виждал беше същия този страх, когато препускаха колесниците, по лицата на водачите им. Не можеше да каже дали сам той го беше изпитвал някога, освен когато басанидските армии бяха нахлули през пясъците и когато, застанал на бойниците на родния си град, бе вдигнал глава и бе видял очите на баща си. Тогава се бяха предали, изгубили бяха своя град, домовете си — за да си ги възвърнат след четири години, след победите по северната граница. Завоеванията между двете страни се разменяха непрекъснато.
Разбираше, че сега империята може би е в опасност. Конете се нуждаеха от здрава ръка, Империята — също. Проблемът бе, че там, където бе отраснал, бе виждал твърде много пъти източните армии на Ширван, Царя на царете, за да изпитва чак такова безпокойство като на хората, които гледаше сега. Животът бе твърде богат, твърде неописуемо възбуждащ, за да изпадне в униние духът му, дори днес.
Беше на деветнайсет — и колесничар. В Сарантион.
Конете бяха неговият живот, както някога беше мечтал. Тези проблеми на по-големия свят… можеше да остави на другите да ги решават. Все някой щеше да бъде провъзгласен за император. Все някой скоро щеше да седне в катизмата — Императорската ложа — по средата на западната страна на Хиподрума — по волята божия! — и да пусне бяла кърпа в знак за началото на Процесията, и колесниците щяха да минат в парад, преди да препуснат. За един колесничар, смяташе Скорций от Сория, не беше много важно кой точно е мъжът с кърпата.
Наистина беше млад, бе в града от по-малко от половин година, привлечен от фракционария на Зелените от малкия хиподрум в Сарника, където беше карал грохнали коне за низшите Червени — и печелеше надпревари. Много още имаше да расте и много да учи. Всъщност щеше да го направи, и то твърде бързо. Хората се променят понякога.
Скорций се облегна на арката, скрит в сянката й, и загледа тълпата от позиция, откъдето погледът му можеше да продължи по една от пистите до работилниците, яслите за животните и малките жилища за персонала на Хиподрума под трибуните. Заключена врата отстрани по тунела отвеждаше надолу към подземните щерни, където се съхраняваха повечето водни запаси на Града. В свободни дни по-младите колесничари и коняри понякога се надпреварваха с малки лодки там, между хилядата стълбове, сред екнещите водни пространства и под смътния светлик.
Скорций си помисли дали да не излезе и да иде до конюшните на Зелените, за да нагледа най-добрия си впряг, да се махне по-далеч от клириците с техните песнопения и по-необузданите граждани с техните подмятания на имена за кандидати за император дори по време на святите служби.
Бе чувал някои от имената, които се подвикваха високо. Все още не беше запомнил всички висши офицери и аристократи, да не говорим за изумително многото дворцови служители в Сарантион. А и кой би могъл, без да се отклони от важното? Имаше осемдесет и три победи, а рожденият му ден бе на последния ден на лятото. Постижимо беше. Разтърка рамото си и погледна небето. Нямаше облаци, заплахата от дъжд бе отминала на изток. Денят щеше да е много горещ. Зноят беше добре дошъл за него на пистата. Той бе от Сория, с потъмняло от божието слънце лице, и се справяше с летния зной по-добре от повечето други. Този ден щеше да е добър за него, сигурен беше. Но ето, че бе изгубен. Императорът беше умрял.