Не ги забелязаха обаче. След проточилото се мълчание Асторгус каза тихо:
— Онзи там. В ей онази група. Всички са Сини. Той не е. Не е Син. Знам го. Какво ли прави при тях?
Скорций, не че го интересуваше, се обърна и видя как някакъв мъж сбра длани пред устата си и извика силно и властно:
— Далейн на Златния трон! Сините за Флавий Далейн!
— О, боже — изпъшка Асторгус, Първият колесничар на Сините. — И тук ли? Колко умен, умен кучи син е.
Скорций представа нямаше за какво говори. Много, много по-късно, като събереше нещата ведно, щеше да разбере.
Фотий сандалджията вече от доста време току поглеждаше накриво гладко обръснатия мъж в съвършено огладената синя туника.
Застанал сред необичайно смесената тълпа симпатизанти на двете партии и граждани без явни предпочитания, Фотий обърса чело с влажния си ръкав и се постара да не обръща внимание на стичащата се по гърдите и гърба му пот. Туниката му беше зацапана и омачкана. Така беше и със зелената на Папио до него. Плешивата глава на стъкларя бе покрита с шапка, която можеше и да е била хубава някога, но сега, направо спаружена, само предизвикваше насмешки. Вече беше настанал жесток пек. Ветрецът беше замрял с изгрева на слънцето.
Едрият, твърде елегантен мъж го притесняваше. Стоеше самоуверено сред група сини симпатизанти, включително много от водачите, онези, които подхващаха хоровите възгласи, щом започнеха Процесиите и след победите. Но Фотий никога не го беше виждал, нито по трибуните на Сините, нито на пиршествата и церемониите.
Сръга импулсивно Папио и посочи непознатия:
— Познаваш ли го?
Папио прехапа горната си устна и примижа срещу светлината. После кимна и каза:
— От нашите е. Поне беше — миналата година.
Фотий изпита вътрешно тържество. И тъкмо се канеше да тръгне към синята група, когато мъжът, когото бе наблюдавал, вдигна ръце към устата си и високо извика името на Флавий Далейн, за да прогласи изключително добре познатия аристократ за император от името на Сините.
Нищо непривично нямаше в това, макар че не беше Син. Но когато след миг същият вик отекна от различни сектори на Хиподрума, от името на Зелените и пак на Сините, дори от по-малобройните цветове на Червени и Бели, а след това от името на една занаятчийска гилдия, и на друга, и на трета, Фотий вече се разсмя на глас.
— В името на Святия Джад! — горчиво възкликна Папио. — Тоя за глупаци ли ни мисли?
За фракциите техниката на „спонтанни възгласи“ не беше необичайна. Всъщност „официалният музикант“ на всеки цвят наред с всичко друго отговаряше за подбора и обучението на мъже да подхващат и разпространяват виковете в критични моменти в състезателния ден. Част от удоволствието да принадлежиш към фракция бе в това да чуваш как „Слава, слава на славните Сини“ или „Вечна победа на триумфатора Асторгус!“ отеква над Хиподрума в точно избрания миг, как могъщият вик полита от северните трибуни, покрай извивката в края и по другата страна, докато триумфиращият колесничар прави победния си кръг пред смълчаните, съкрушени от поражението Зелени.
— Сигурно — подхвърли кисело един мъж до Фотий. — Какво ли пък ще знаят Далейните за нас?
— Достойна фамилия са те — намеси се друг.
Фотий ги остави да спорят и тръгна към групата Сини. Пламнал беше от гняв. Спря и удари натрапника по рамото. Толкова отблизо усети миризмата му. Парфюм? Тук, на Хиподрума?
— В името на светлината на Джад, кой си ти? — попита го ядосано. — Не си Син! Как смееш да говориш от наше име?
Мъжът се обърна. Беше едър, но не дебел. Имаше странни светлозелени очи, които изгледаха Фотий, все едно е някакво насекомо, изпълзяло от стъкленица с вино. Фотий дори се зачуди, колкото и объркани да бяха мислите му, как е възможно нечия туника да е толкова чиста и огладена в такава утрин.
Всички млъкнаха. Гледаха Фотий и непознатия, който отвърна презрително:
— Ти да не си официалният архивар на Сините в Сарантион? Ха. Сигурно не можеш дори да четеш.
— Може и да не може — намеси се дръзко приближилият се Папио, — но ти носеше туника на Зелените миналата есен на пиршеството за края на сезона. Помня те. Дори тост вдигна. Беше пиян!
Мъжът явно като че ли приписа на Папио близко родство с пълзящата твар, каквато бе Фотий, и сбърчи нос.
— Да не би някой нов едикт да е забранил на хората да си сменят фракцията? Да не би да нямам право да се радвам и да празнувам победите на славния Аспортус?
— Кой? — рече Фотий.
— Асторгус де — поправи се бързо мъжът. — Асторгус от Сините.
— Махай се — намеси се Дацилио, един от водачите на Синята фракция, откакто Фотий го помнеше: беше носил знамето на тазгодишните начални церемонии на Хиподрума. — Махай се веднага!