— Обаче първо свали тая туника! — изръмжа сърдито друг. Надигна се ропот. Към тях се заизвръщаха хора. Из целия хиподрум добре синхронизираните измамници продължаваха да реват името на Флавий Далейн. С нажежен, кипнал гняв, който всъщност носеше радост, Фотий сграбчи чистичката туника на натрапника в потните си шепи.
Аспортус, как не!
Дръпна силно и туниката се отпра на рамото. Драгоценната брошка, която я държеше, падна на пясъка. Той се засмя… и изкрещя, щом нещо го изпердаши силно в гърба и през коленете. Олюля се и рухна в прахта. „Също както пада колесничар“, помисли си.
Погледна нагоре с насълзени очи, болката бе отнела дъха му. Екскубитори. Разбира се. Трима. Въоръжени, безлики, безмилостни. Можеха да го убият също тъй лесно, както го шибнаха през коленете, и също тъй безнаказано. Това беше Сарантион. Хора от простолюдието умираха всеки ден за назидание на другите. В гърдите му бе опряно копие.
— Следващият, който удари друг, ще получи връх на копие, не дръжка — каза държащият оръжието с глас, кух заради металния наличник. Беше съвсем спокоен. Бойците на Имперската гвардия бяха най-добре обучените мъже в Града.
— Доста работа ще ви се отвори тогаз — подметна грубо, но невъзмутимо Дацилио. — Май спонтанната демонстрация, уредена от височайшите Далейни, не постига желаното.
Тримата екскубитори погледнаха нагоре към трибуните и този, дето бе опрял копието си в гърдите на Фотий, изруга, вече съвсем не беше толкова спокоен. Тук-там вече се размахваха юмруци, все около мъжете, които бяха крещели явно натрапения възглас. Фотий остана да лежи неподвижно, без да посмее дори да потърка краката си, докато върхът на копието не се поклати и не се отмести. Зеленоокият натрапник със съдраната синя туника бе изчезнал. Фотий представа нямаше къде се е дянал.
Папио клекна до него.
— Добре ли си, приятел?
Фотий кимна вяло. Изтри сълзите и потта от лицето си. Туниката и краката му бяха зацапани с прах от святата земя, по която препускаха колесниците. Обля го вълна на съпричастие към плешивия стъклар. Да, Папио беше Зелен, но все пак — свестен човек. И бе помогнал да изобличат една измама.
Аспортус от Сините! Аспортус?! Фотий едва не се задави. Да вярва човек на Далейните, тези нагли патриции с толкова малко уважение към гражданите, че да си въобразят, че с такава жалка пантомима задникът на Флавий ще кацне на Златния трон!
Екскубиторите до тях изведнъж се строиха в редица и замръзнаха мирно по войнишки. Фотий проследи погледите им. В Хиподрума беше влязъл мъж на кон, яздеше бавно по спината към центъра.
Други също го видяха. Някой извика името му, подхванаха го още гласове. Този път наистина беше спонтанно. Един гвардеец пристъпи и застана до него, щом той дръпна юздите и спря. Официалният почетен строй на екскубиторите и безмълвието им привлече погледите на всички и двайсет хиляди души замряха в пълна тишина.
— Граждани на Сарантион, нося ви вест — извика Валерий с прегракналия си, груб войнишки глас.
Не можеха всички да го чуят, разбира се, но други заповтаряха думите му — тук винаги ставаше така — и те се понесоха над огромното пространство, нагоре и нагоре по трибуните, през спината с обелиски и статуи, през празната катизма, където седеше императорът за състезанията, и под арките, откъдето гледаха колесничарите и слугите на Хиподрума, заслонени от жаркото слънце.
Фотий зърна брошката на пясъка до себе си, бързо клекна и я взе. Май никой не забеляза. Щеше да я продаде за достатъчно пари, та да променят живота му. Бавно се изправи. Беше прашен, мръсен, плувнал в пот, но помисли, че трябва да е прав, когато провъзгласят името на императора.
Сбъркал бе за това, което последва, но пък трябваше ли да разбира танца, който се играеше този ден?
Много по-късно разследването на протоофициария чрез квестора на Имперското разузнаване се оказа неочаквано и смущаващо негодно да разкрие убийците на най-изтъкнатия за своето време сарантийски аристократ.
Веднага бе установено, че Флавий Далейн — съвсем наскоро завърнал се в Града — напуснал дома си на заранта след смъртта на император Апий, придружен от двамата си по-големи синове, един свой племенник и малка свита слуги. Членове на фамилията потвърдиха, че е тръгнал към Залата на сената да поднесе официалната си подкрепа на сенаторите в техния час на изпитание и взимане на решение. Имаше предположение — непотвърдено от Имперския прецинкт, — че е уредил да се срещне там с канцелара и след това да бъде придружен от Гесий до Атенинския палат, за да поднесе почитта си.